Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Младият мъж гледаше внимателно огледалото за обратно виждане, докато излизаше от паркинга и извади мобилния телефон от калъфа на колана си. Набра бързо 911. Кратко и ясно съобщи за тяло на мъртвец, нищо повече. През цялото време следеше белия Тарос 1 1 „Тарос“ е модел Форд с периферното си зрение. Да, определено имаше интерес от страна на пътника вътре, но не и опит да го проследи. Очевидно бяха сигурни, че детето и майката ще се появят скоро. Те нямаха представа, че жената е по-умна от цялата шайка тъпи задници, които бяха по петите й. Даш поклати глава и направи завой, който щеше да го отведе в посоката, в която усещаше, че е поела Елизабет. Ловът му бе почти към края си. След това, можеше сериозно да се заеме с врага.

Елизабет беше премръзнала и гладна, и отчаяно се бореше с яростта и ужаса, които препускаха във вените й, като се движеха на силни приливи към сърцето й. Снегът валеше толкова дяволски силно, че тя бе принудена да отбие до един почти изоставен крайпътен ресторант, за да изчака времето да се поуспокои. Възползва се от възможността да нахрани Каси, наблюдаваше как малкото момиченце яде, въпреки че светлосините му очи още бяха разширени от страх.

Бедното ми малко дете , помисли си жената. Животът му беше поредица от катаклизми, които, както изглежда, нямаше да свършат скоро. Каси дори не се бе разплакала, когато се изправиха пред унищожението на това, което някога бе техен дом и видяха човека, изпратен да я убие. Тя бе повече от наясно, че ако го направи, това може да им коства живота. Неволните й викове неведнъж бяха предупреждавали враговете им и момиченцето го знаеше. Това беше ужасно бреме за едно малко дете.

Тя беше само на осем години. Умна, красива. Прекалено красива да живее по начина, по който бе принудена. Прекалено малка. Каси губеше от теглото си, от съня си, също както и Елизабет. С това темпо, стресът от бягствата щеше да ги убие, преди враговете на Дейн.

Дейн. Младата жена потисна проклятието, което се надигна гневно към устните й. Той бе бащата на Каси. Не беше добър човек, но Елизабет не вярваше, че в душата си е зъл. Не и докато не бе поставил живота на дъщеря си в опасност, в опит да спаси собствената си кожа. Копелето дори не го бе грижа какво причинява на малкото дете. Всичко, за което го бе грижа, бе да се спаси. Беше отвратена от мисълта за сделката, която той бе сключил с човека, когото бе ограбил. Все още я изумяваше колко лесно бе предал Каси, надавайки се да избегне своето наказание.

— Може би Даш ще дойде тази вечер — промърмори тихо на себе си малкото момиченце, толкова тихо, че Елизабет едва чу думите. — Мислиш ли, че ще го направи?

Елизабет знаеше, че тя не говореше нито на себе си, нито на нея. Когато уплахата и напрежението нараснеха, Каси се обръщаше навътре, към себе си. Говореше на феята, за която се кълнеше, че я следва. Един сияен, мъничък образ, който й шепнеше утешително, който я уверяваше, че Даш Синклер е хубаво име за баща. И че той ще ги спаси.

Господи, Елизабет искаше да изкрещи от гняв, задето детето й вярва в такива истории за феи, за да преживее душевните и емоционални жестокости, които й бяха нанесени. Каси беше твърдо убедена, че войникът, на когото бе писала, ще ги спаси, и че след това всички ще заживеят щастливо. Майката не знаеше как да обясни на дъщеря си, че човекът, без значение колко е силен и колко е мил, не би искал да се намеси в проблемите, които те ще му донесат.

Не че за кратко време войникът не бе озарил живота на Каси — велосипеда, който й бе изпратил само преди няколко месеца, за да я зарадва, и една малка кукла, която Елизабет бе видяла разкъсана на парчета в онзи проклет апартамент. Знаеше също, че той стои зад даренията за храна, които бяха дошли за толкова кратко време. Младата жена оценяваше жеста, но той беше още една тежест. Още един човек, за когото да се тревожи.

Питаше се дали той изобщо е усетил, че писмата на Каси са спрели. Ако въобще го бе грижа. Човекът не ги познаваше, не бе получил нищо от тях и се намираше на другия край на света. Ако си направеше труда да провери какво се е случило с тях, щеше да повярва, че са загинали по време на експлозията в апартамента миналата година. По дяволите, тогава бяха ужасно близо до смъртта. Почти бяха умрели. Копелетата, които ги преследваха не можеха дори да извършат едно убийство като хората.

И сега дъщеря й стоеше тук. Още една мечта щеше да разбие сърцето й, защото вярваше толкова силно, че Даш Синклер ще дойде за тях. Че той ги търси отчаяно. И че когато ги открие, вече няма да им се налага да бягат повече. Каси го чакаше в продължение на повече от седмица, а в очите й проблясваше надежда всеки път, когато видеше висок, тъмнокос мъж. Всеки ден момиченцето гледаше неясната, нефокусирана снимка, която той й бе изпратил, ужасена, че няма да разпознае войника, че той може да мине покрай тях, без да разбере кои са. Снимката бе направена пред един хеликоптер, заедно с шестима други мъже. Даш беше изправен най-отзад, прашен, облечен в униформата на армията, а чертите на лицето му бяха замъглени. Елизабет нямаше да го познае дори ако в този миг се приближи до нея.