Лора Лей - Вълкът на Елизабет

— Яж, Каси — прошепна Елизабет, протягайки се през масата, за да поглади назад заплетените тъмни къдрици на дъщеря си, висящи пред бледото й лице. — Ще наемем стая за през нощта и ще видим дали ще можем да си починем малко — ако Каси не поспеше скоро, щеше да се разболее. Елизабет потръпна при мисълта, че може да й се наложи да потърси медицинска помощ.

Мотелът, прикрепен към ресторанта, изглеждаше приемлив. Няколко часа сън нямаше да им навредят. Нямаше никакъв начин нещо или някой да се движи в тази виелица навън. Никой, освен малоумника, който спря на паркинга с военния Хамър.

Елизабет проследи как висока тъмна фигура слезе от автомобила и закрачи бързо към вратата на ресторанта. Мъжът влезе вътре, изглеждаше по-силен от скала, а очите му веднага се спряха върху майката и детето. За един миг младата жена потръпна от страх, преди да се застави да остане спокойна.

Не. Хората, които я преследваха, не бяха толкова опасни, нито толкова силни. Ако бяха, тя щеше да е мъртва още преди две години. Този мъж беше висок, един от най-високите, които някога бе виждала. Беше облечен с дънки, ботуши и памучна риза. Гъстата му черна коса бе оставена да порасне дълга и падаше върху яката на ризата. Напрегнатите кафяви очи, почти кехлибарени на цвят, огледаха ресторанта бавно, преди да се върнат отново на нея. Тогава въздухът запращя от електричество, сякаш невидими потоци от енергия ги свързаха, принуждавайки Елизабет да го оцени на примитивно ниво. Не че нямаше да го забележи, така или иначе. Той беше властен, мощен, и така невероятно мъжествен, че дъхът й секна при вида му.

Младата жена видя как очите му пламват от… Не, това не можеше да бъде притежание. Беше си изгубила ума. Липсата на сън и болката я бяха накарали да падне толкова ниско, че виждаше само това, което искаше да види. Не бе възможно един непознат, който я среща за първи път, да усети чувство за притежание, желание и решителност до такава степен, че тя да сметне, че ги е зърнала в погледа му, преди да бъдат прикрити.

За първи път от години Елизабет почувства как хормоните й се събудиха за живот. Този поглед беше почти осезаем. Той бе като една ласка. Израз на намерение. Тя примигна и тръсна глава при халюцинацията. Не. Той просто беше едър, добре изглеждащ мъж, а тя бе отчаяна. Отчаяна да намери помощ. Да знае, че дъщеря й е защитена. Мъжът беше достатъчно едър, за да е в състояние да защити и двете им. Но още от сега знаеше, че никой не може да ги защити. Това им беше втълпявано отново и отново.

Елизабет наведе глава и погледна Каси, която равнодушно гризеше един от картофите в чинията си. Беше поела само няколко хапки от хамбургера си, най-вече защото майка й я принуди.

— Трябва да ядеш, миличка — прошепна тя нежно, опитвайки се да скрие сълзите си. — Всичко е наред вече. Обещавам.

— Уморена съм, мамо — Каси потопи картофа в кетчупа, но не го изяде. Само си играеше с него, и то без ентусиазъм.

— Яж, Каси. И си изпий млякото — жената побутна чашата по-близо до малкото момиченце, а сърцето й се разкъса, когато то надигна глава и я погледна с мрачни, изпълнени със страх очи.

Елизабет се бореше да сдържи вика си на безсилие. Никое дете не трябваше да гледа с такива сломени очи.

— Даш ще дойде тази вечер, мамо — пълните със сълзи очи се взираха в нея, толкова тъжни, че на Елизабет й се прииска да умре, вместо да продължи да ги вижда.

— Миличка… — какво би могла да й каже? Как би могла да й обясни, че дори да е разбрал, че са живи, Даш Синклер нямаше да дойде за тях, да не говорим, че враговете им отново бяха само на няколко часа разстояние зад тях.

Последното нападение не бе най-лошата случка за дългите месеци, през които бягаха, но беше едно от най-тежките. Мъжът ги чакаше. Ако Елизабет не бе заключила вратата на мазето зад тях и ако не бяха открили бързо прозореца, сега щяха да бъдат мъртви. Този път обаче един куршум уцели бедрото й, а след това си поряза китката на счупения прозорец. Младата жена беше слаба и гладна. Но се страхуваше, че ако похарчи още пари за храна тази вечер, по-късно нямаше да има достатъчно средства, за да купи нещо за ядене на Каси.

Някакво движение от страна на човека, който все още стоеше до вратата накара главата й да се надигне. Внезапно я завладя чувство на паника, когато хладните му кафяви очи срещнаха нейните. Лицето му беше диво и съвършено — ъгловато, перфектно за воин. Или може би убиец. Възможно ли бе враговете на Дейн да се бяха уморили да опитват да свършат работата сами?