Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Мислиш си за съпругата си, нали? — пита тя.

— Как разбра?

— Познавам те, Уил Пар, познавам те по-добре, отколкото си мислиш.

— Снесла е още едно копеле на оня проклет свещеник.

— О, Уил, рано или късно кралят ще промени мнението си и ти ще можеш да направиш Лизи Брукс почтена жена.

— Лизи вече губи търпение — дразни се Уил. — Като се сетя какви надежди имаше мама за този брак, колко усилия хвърли, за да го уреди.

— Е, тя така и не доживя да види провала му. И може би така е по-добре.

— Най-голямото й желание бе отново да види възхода на Пар.

— Родът ни е достатъчно добър, Уил. Татко е служил на стария крал, баща му е служил на Едуард IV, мама е служила на кралица Катерина. — Брои ги на пръсти. — Искаш ли още?

— Това е стара история — мърмори Уил. — Аз дори не помня баща ни.

— Аз имам съвсем смътни спомени — казва тя, макар че ясно си спомня деня на погребението му; помни собственото си възмущение, че е била принудена твърде малка, едва шестгодишна, да присъства.

— Освен това сестра Ан е служила на всичките пет кралици, сега е придворна дама на дъщерята на краля, а има вероятност да го предложат и на мен. — Дразни се от амбициите на брат си, иска да му каже, че ако толкова му се ще да издигне семейство Пар, трябва да започне да се подмазва на правилните хора, вместо на онзи Сиймор. Сиймор може и да е чичо на принц Едуард, но кралят е по-благосклонен към по-големия му брат — Хертфорд, лорд адмирала.

Уил изпухтява и отново се умълчават, докато си проправят път през навалицата пред кралските покои, после той стиска ръката й и казва:

— Какво е мнението ти за Сиймор?

— Сиймор?

— Да, Сиймор…

— Немного високо — лаконично отвръща тя.

— Не ти ли се струва прекрасен?

— Не особено.

— Мислех си, че бихме могли да го оженим за Мег.

— Мег? — ахва тя. — Да не си си изгубил ума? — Мег пребледнява. Той ще изяде горкото момиче живо, мисли си Катрин. — На Мег й е рано да се омъжва. Баща й още не е изстинал.

— Аз просто…

— Идеята ти е абсурдна — отсича тя.

— Той не е такъв, за какъвто го мислиш, Кит. Той е един от нас.

С това сигурно има предвид, че подкрепя новата религия, предполага тя. Не й харесва да я слагат в един кюп с дворцовите реформатори, предпочита да пази мнението си по този въпрос лично за себе си. С годините е научила, че в двореца е най-разумно да бъдеш непроницаем.

— Съри не го харесва — казва тя.

— О, това са семейни дрязги, нищо повече, дори не е свързано с религия. Семейство Хауърд смятат семейство Сиймор за парвенюта. Няма връзка с Томас.

Катрин изсумтява.

Уил ги оставя да се възхищават на новата картина на краля. Толкова е прясна, че се усеща миризмата на боите; цветовете са ярки, а всички детайли са удебелени в златно.

— Това последната кралица ли е? — пита Мег и посочва към мрачната жена с триъгълна качулка до краля.

— Не, Мег — прошепва Катрин и притиска пръст към устните си, — по-добре да не споменаваме последната кралица тук. Това е кралица Джейн, сестрата на Томас Сиймор, с когото току-що се запозна.

— Но защо кралица Джейн, когато след нея има още две кралици?

— Кралица Джейн е единствената, която го е дарила с наследник. — Пропуска да добави, че Джейн Сиймор умира, преди кралят да успее да се отегчи от нея.

— Значи това е принц Едуард. — Мег посочва към момчето, огледална версия на баща си в миниатюрен размер.

— Да, а тези тук — тя посочва двете момичета, които кръжат край рамката на картината като двойка пеперуди, които няма къде да кацнат — са лейди Мери и лейди Елизабет.

— Виждам, че се възхищавате на портрета ми — чува се глас зад тях. Жените се обръщат.

— Уил Самърс! — възкликва Катрин. — Твоят портрет?

— Нима не ме виждате?

Тя отново поглежда картината и едва тогава го зърва в дъното.

— Ето те. Не бях забелязала. — Тя се обръща към заварената си дъщеря: — Мег, това е Уил Самърс, шутът на краля, най-честният човек в двора.

Той протяга ръка, вади медна монета иззад ухото на Мег и успява да я разсмее искрено, а това се случва рядко.

— Как го направи? — изписква тя.

— Вълшебство — отвръща той.

— Не вярвам във вълшебства — казва Катрин. — Но умея да разпознавам добрите фокуси.

Все още се смеят, когато пристигат в покоите на лейди Мери, където любимката й Сюзан Кларенсьо, в яркожълта рокля, изниква от вътрешната врата и им шътка строго.

— Мъчи я отново пристъп на главоболие — просъсква Сюзан и ги кани да влязат с мълчаливо кимване и сдържана усмивка. — Така че не вдигайте шум. — Оглежда Катрин от глава до пети и добавя: — Толкова скучно и мрачно. — После вдига ръка и закрива устата си. — Простете, забравих, че сте в траур.