Елизабет Лоуел: Жена без лъжи

Анджелина Ланг стоеше безмълвно сред творенията си от рисувано стъкло, искрящи с всички цветове на дъгата. Тя едва забелязваше хората, които обикаляха бавно художествената й галерия, като обсъждаха тихо красивите творби от остри парчета стъкло.

Някои от стъклените панели блестяха в оттенъци на зелено и синьо — гора, океан и небе, планински хребети, изчезващи в далечината. Други излъчваха прозрачната красота на стъкло Тифани, докоснато от златисти лъчи, предизвикващо спомени за мрачното лято в Британска Колумбия.

Няколко панела представляваха импресионистична комбинация от цветове и движение и излъчваха чувственост, притежаваща притегателната сила на прошепната между любовници покана.

Рисуваните стъкла имаха най-различни форми и размери. Повечето бяха поставени в дървени рамки и окачени на огромната стена на галерията, чиито прозорци гледаха към океана. Няколко творби висяха закачени на тавана.

Естествена и изкуствена светлина караше парчетата стъкло да хвърлят различни цветови отблясъци из цялото помещение.

В небето се появи един летен облак, който закри за малко слънцето, след което изчезна. Посетителите се разшумяха одобрително, когато слънцето над Ванкувър обля галерията с лъчите си. Рисуваните стъкла заблестяха с ярки цветове.

Ейнджъл несъзнателно повдигна лице към светлината и се стави да бъде обляна от нея. Русата й, къдрава коса заблестя като разтопено злато. В продължение на няколко секунди тя остана да стои така, като се изпълваше със светлина и караше сенките да стоят надалеч.

— Анджелина?

Ейнджъл отвори очи и се обърна към човека, който я беше заговорил.

Бил Нортруп, собственикът на галерията, стоеше наблизо и я изчакваше да му обърне внимание. В определен етап от взаимоотношенията им той бе искал от нея значително повече от вниманието й. Сега се задоволяваше с онова, което тя можеше да му даде — приятелството и творбите си.

Ейнджъл се усмихна на Бил, но в погледа й все още се долавяше онази тъга, която бе част от нея също толкова колкото и дългите й крака и стройното й тяло.

— Все си мисля, че трябва да подписвам творбите си „Анджелина и Слънцето“ — каза тя, — защото без тази невероятна светлина моето рисувано стъкло не представлява нищо.

Бил поклати недоволно глава.

— Твърде си скромна. Огледай се. Творбите ти се продават добре, като се има предвид, че това е първата ти изложба.

Ейнджъл се огледа, но очите й виждаха само изкуството. Ярките ивици на светлина и сенки, както и променящата се игра на цветовете, създаваха у нея чувството, че се намира по средата на някакъв фантастичен, бавно въртящ се, скъпоценен камък.

Беше доволна, че творбите й най-сетне се продаваха, защото така си изкарваше прехраната. Парите сами по себе си не й даваха радост. Радост й даваха цветовете и съзнанието, че и други хора се наслаждаваха на представите й за дъгата.

— Радвам се — каза Ейнджъл. — Красотата трябва да се споделя.

Бил въздъхна.

— Ти не си достатъчно твърда за този живот.

— Неспасяем ангел, така ли? — попита весело тя и се разсмя. Този спор между тях не беше от вчера. — Не е твърде вероятно, не мислиш ли?

— Тогава аз ще бъда неспасяем, а ти ще бъдеш ангел — отвърна Бил.

— Така се бяхме споразумели — устните й се свиха в лека, предизвикателна усмивка. — Ти спази много добре своята част от споразумението.

— Мъжът, който те чака, може да ми дава уроци.

Ейнджъл повдигна въпросително вежди.

— На телефона — обясни Бил. — Майлс Хоукинс.

Ейнджъл поклати глава в жест на объркване, който накара дългата й коса да заблести.

— Не го познавам — каза тя.

— Той те познава.

— Сигурен ли си?

— Каза, че ставало дума за Дери и трябвало да се види с теб незабавно.

Усмивката на Ейнджъл се изпари.

— Обясних му, че изложбата ще свърши след един час — каза Бил, — но той сякаш не ме чу. Ще му кажа да…

— Не — прекъсна го Ейнджъл. — Щом се отнася за Дери, ще говоря с него.

— И аз така си помислих. Дери е единственият мъж, който те интересува.

Ейнджъл усети накъде щеше да тръгне разговорът им, и хвърли един синьо-зелен поглед на Бил.

— Дери ми е като брат — каза тихо тя. — Нищо повече. И определено нищо по-малко.

Бил въздъхна и измърмори зад гърба на отдалечаващата се Ейнджъл:

— Да, и освен това е едно красиво хлапе, с което нямате родствени връзки.

Ейнджъл го чу, но думите му не я изненадаха. Тя не мислеше за Дери като физически красив мъж, въпреки че той си беше точно такъв. Русата коса и мускулестото тяло на Дери бяха завъртели, главата на не една жена.