Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Само че когато Ейнджъл мислеше за Дери, тя мислеше за упоритостта, с която той се опитваше да стане лекар, за невероятната самодисциплина, с която той си налагаше да учи дори през лятото, за тревогата и яростта му в нощта, когато я беше измъкнал от катастрофиралия автомобил.

Ако някой, пък бил той, и съвсем непознат, искаше да говори с нея за Дери, Ейнджъл щеше да го изслуша.

Тя влезе в кабинета на Бил, натисна светещия бутон на телефонния апарат и вдигна слушалката.

— Господин Хоукинс? — каза тихо тя, без да успее да прикрие колебанието си. — Страхувам се, че не ви помня.

— Предполагам, че Дери ви е говорил за мен като за Хоук — каза плътният мъжки глас от другата страна на линията.

— О… този господин Хоукинс. Писмата на Дери са пълни с „Хоук това“ и „Хоук онова“. Не ви познах по името.

Настъпи пауза.

Ейнджъл се зачуди дали не го беше обидила. Надяваше се да не бе така. Хоук заемаше централно място в надеждите на Дери за кариера като лекар.

— Дери каза, че сигурно ще сте заобиколена от почитатели — каза нетърпеливо Хоук, — но че сигурно ще се съгласите да се срещнете с мен в „Голдън Стайн“, ако той ви помоли да го направите.

Ейнджъл се усмихна на себе си, когато си представи Дери да казва това с мекия си, шеговит глас.

— Дери е шегаджия, господин Хоукинс. Хората тук са почитатели на рисуваното стъкло, а не на мен. За останалото обаче е бил прав. Щом той иска да се срещна с вас, ще го направя.

— Просто така ли? — попита саркастично Хоук. — Ще се срещнете с един непознат?

Думите му я накараха да почувства тръпка на несигурност. Хоук не се шегуваше, нито пък я разпитваше. Тонът му беше груб и презрителен, мрачен и студен.

— Просто така — съгласи се тихо Ейнджъл. — Ще бъда в „Голдън Стайн“ след час и половина.

— Не. Веднага.

— Какво? — попита Ейнджъл, която не беше сигурна, че го бе чула правилно.

— Веднага, Ейнджъл — след това добави хладно: — Вашият Дери има нужда от вас.

— Но…

Мъжът от другата страна затвори.

Ейнджъл се втренчи в телефона. Беше объркана и малко раздразнена. Хоук се беше държал грубо и рязко. Освен това никой, дори Дери, не я наричаше Ейнджъл.

Анджелина — да. Енджи — да. Ейнджъл — никога. Единствено в собствения си ум тя изричаше името, с което беше започнала да се нарича, когато се беше събудила в болницата след катастрофата, която не бе имала правото да преживее.

Катастрофа, която всъщност не бе искала да преживее. Поне отначало. Не и сама.

— Проблеми ли имаш? — попита Бил, който се бе появил до нея.

Тя вдигна глава и остави слушалката.

— Не знам — каза замислено.

След това обърна гръб на телефона и Бил, наведе се и извади чантата си и един лек шал от чекмеджето на бюрото.

— Извини ме пред гостите, Бил.

— Анджелина, не можеш просто така да си тръгнеш от собствената си изложба — започна Бил, опитвайки се да я вразуми.

— Дери има нужда от мен.

— Кариерата ти има още по-голяма нужда от теб!

Ейнджъл погледна към препълнената галерия.

— Те купуват моите рисувани стъкла, а не мен — каза тя.

Бил изруга и понечи да продължи спора, но се отказа. Имаше две неща, за които Ейнджъл никога не можеше да бъде разубедена. Първото бяха творбите й.

Второто беше Дери Рамзи.

Ейнджъл наметна копринения шал върху черната си рокля и излезе през задната врата на галерията. Дори по средата на лятото във Ванкувър можеше да е доста хладно, особено когато слънцето и облаците си играеха на гоненица в следобедното небе.

Когато пристигна в „Голдън Стайн“, Ейнджъл се изненада, че заведението не беше пълно. Това място беше любима спирка на туристите и местните жители. При други обстоятелства тя щеше да се държи настрани от този шумен, задимен, препълнен бар.

Днешният следобед не беше нормален. Днес Дери беше поискал от нея да се срещне с един груб мъж на име Хоук, въпреки че Дери прекрасно бе знаел, че в момента Ейнджъл е заета с първата си самостоятелна изложба на рисувано стъкло в галерия Нортруп.

Беше донякъде доволна от грубостта, която бе проявил Хоук, защото отвличаше вниманието й от мислите за всички неприятни причини, поради които Дери имаше нужда от нея.

Ейнджъл застана нетърпеливо от вътрешната страна на вратата на бара и изчака очите й да свикнат със слабата червеникава светлина в заведението.

Мъжът, който се казваше Хоук, я наблюдаваше напрегнато от една маса наблизо. Тъмните му очи огледаха внимателно черната й копринена рокля, метнатия небрежно върху раменете черен шал с ресни, светлорусата й коса, която сякаш привличаше светлината и блестеше.