Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Напиши адреса на галерията, регистрационния номер и марката на колата. До утре ще ти я докарат.

Ейнджъл се поколеба, но се съгласи.

Писалката беше топла и излъчваше топлината на мъжа, който седеше до нея. Ейнджъл започна да пише бързо, но й се струваше, че писалката изгаря кожата й.

Хоук взе ключовете, които тя извади от чантата си, тефтерчето и писалката. За миг върховете на пръстите му докоснаха гладката повърхност на писалката.

Ейнджъл разбра, че Хоук също усети нейната топлина, както тя бе усетила неговата. Това я накара да затаи дъх.

Хоук се обърна рязко към нея, забеляза погледа й и устните му оформиха саркастична гримаса.

Той прибра писалката в джоба си и откъсна страницата, на която бе писала Ейнджъл. След това подаде листа и ключовете за колата й на шофьора.

— Кога… кога се е наранил Дери? — попита Ейнджъл. Неприятно й беше, че гласът й звучеше толкова задъхано, но не можеше да направи нищо, за да промени това.

— Преди два дни. Не знаех, докато не мина операцията.

— Операция!

Ейнджъл веднага забрави за всичко друго, включително и за реакцията си към Хоук.

— Но ти каза, че той само си е счупил крака! — извика тя, докато се обръщаше към него.

Хоук забеляза страха, който отново замъгли погледа й.

„Дяволски добра актриса! Може да контролира тялото си по команда. Най-добрите актриси са такива. Докато си играят ролята, вярват в нея. Сменяш сцените и репликите и те отново започват да вярват в тях. Красиви, елементарни същества, чийто живот се гради върху лъжи.“

Някога Хоук бе вярвал в тихите думи и сладките целувки. След това се беше научил да прониква зад бляскавата, чувствена повърхност и да вижда тъмнината, криеща се зад нея.

— Счупил си е глезена, ако трябва да бъдем съвсем точни — каза отсечено Хоук. — Чисто счупване. Операцията била необходима, за да се сложи метална шина, докато костта зарасне.

— О, господи — каза дрезгаво Ейнджъл, като се опитваше да се пребори с отвращението. — Трябваше да бъда с него! — Да излезе от упойката сам, объркан и изпитващ болка, а да няма кой да го докосне, да го успокои…

Напрегнатите кафяви очи на Хоук се присвиха и се впиха в лицето й. Той знаеше какво бе да се събуди в болница, да чувства болка и да не знае къде се намира, докато ужасният спомен не се върне, за да му напомни какво се бе случило.

Изненадващото беше, че Ейнджъл, изглежда, също познаваше това усещане.

— Говориш, сякаш си преживяла същото.

Тя не му отговори веднага.

— Преживяла съм го — каза тихо тя след малко.

Преди той да успее да й зададе поредния въпрос, тя се обърна към него. Гласът й беше спокоен и хладен.

— Има ли още нещо, което не си ми казал за Дери?

— Той отказва да взема болкоуспокояващите.

— Защо?

— Казва, че болката си имала предназначение.

Ейнджъл затвори очи и си спомни месеците след катастрофата, през които бе изхвърляла болкоуспокояващите и бастуна и се беше насилвала да се опитва да ходи отново. Дери бе плакал с нея и я бе подкрепял при първите й плахи стъпки.

Тогава го беше накарала да си тръгне, казвайки му, че е добре и че болката си има предназначение. Болката й показваше, че беше все още жива.

Хоук понечи да я попита още нещо, но тъкмо тогава лимузината спря на паркинга на водните таксита.

Ейнджъл посегна механично към дръжката на вратата, защото не искаше да срещне любопитството в погледа на Хоук. Шофьорът още не бе успял да излезе навън, когато Хоук се озова до вратата на Ейнджъл и й подаде ръка.

Тя се поколеба, но я пое. Мъжката сила и топлина, които почувства, я шокираха, но вече бе твърде късно.

Хоук я измъкна с лекота от лимузината. Докато пускаше ръката й, той остави върховете на пръстите си да се плъзнат по вътрешната страна на китката й до чувствителните връхчета на пръстите й, галейки я, както беше погалил златната писалка. Почувства внезапното ускоряване на пулса й и забеляза леката червенина, която се появи на бледите й бузи.

Тя го погледна с объркване.

Хоук изви нагоре лявата си вежда.

— Проблем ли има? — попита.

Ейнджъл се изчерви още по-силно. Чувстваше се като глупачка заради това, че толкова силно усещаше присъствието на този непознат мъж. Пое си дъх, за да се успокои, но не успя да престане да мисли върху загадката, която представляваше Хоук.

„Понякога ми се струва, че той почти ме желае — помисли си, — но по-често ми се струва, че не ме харесва и дори го отвращавам.“

Чувствата на Хоук бяха сложни, бързи и много силни, въпреки че изражението му бе непроницаемо. Не приличаше на нито един от мъжете, които Ейнджъл познаваше. Не знаеше как да го прецени и можеше само да реагира на проницателната му интелигентност, на самотата и на мъжествената чувственост, които бе успяла да зърне под студената му външност.