Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Хоук сви рамене.

— Нямах предвид земята.

Той погледна жената до себе си и си спомни как тя се бе отпуснала срещу тялото му, когато я беше прегърнал. Чистият летен аромат на косата й галеше сетивата му и го накара да си поеме неволно дълбоко дъх.

„Защо изглежда толкова спокойна и толкова далечна? — помисли с горчивина. — И тя е като всички други жени — само празнота и лъжи.“

Хоук продължи да наблюдава безмълвно хладната и спокойна Ейнджъл и си спомни за въздишките и мекотата й. Тогава реши, че щеше да я има.

А когато свършеше, щеше да я лиши от красивата фасада.

„Ще се постарая Дери да разбере; че неговата сладка Енджи не е ангелче. Дери и твърде млад, за да се справи с такава жена. Той ще бъде наранен както някога бях наранен, аз. Само че за разлика от мен той е твърде слаб и няма да преживее такъв удар.“

Хоук не беше мекушав.

Той познаваше жени като Ейнджъл откакто беше навършил осемнайсет години — жени, които вземаха, вземаха и пак вземаха, като в замяна даваха само телата си.

Хоук нямаше нищо против това. Вече нямаше. Той също бе станал един от онези, които само вземаха. Когато Ейнджъл свикнеше с представата, която той виждаше в нея, двамата щяха да се разберат чудесно.

И двамата бяха използвачи. Щяха да се използват взаимно.

Ейнджъл гледаше през прозореца, но виждаше само образа на Хоук, какъвто го беше видяла, когато бе влязла в бара — самотен, спокоен, неукротен. Ако не се бе държал нежно с нея през онези няколко кратки минути, щеше да реши, че е просто жесток, и да го отбегне.

Първоначалното впечатление на Ейнджъл за Хоук се беше засилило от успокояващото му докосване. Тя знаеше, че самотата можеше да накара човек да бъде жесток, а след това и съпричастен.

Съпричастността обаче бе качество, чието придобиване изискваше повече време, отколкото жестокостта. Първо раните трябваше да зараснат.

Някога Ейнджъл се бе нахвърлила върху Дери за това, че я беше измъкнал от разбития автомобил, за това, че я беше принудил да живее, след като мъжът, когото беше обичала, бе загинал. Дери се беше стреснал. След това се бе разплакал и тя го бе прегърнала, мразейки себе си за това, че го бе наранила, за това, че бе жива, мразейки всичко, освен Дери. Той беше самотен също като нея, но въпреки това не беше жесток.

Осъзнаването на този факт се бе оказало повратен момент в дългото излизане на Ейнджъл от агонията и отчаянието. След този момент тя бе заобичала Дери.

С времето дори му бе благодарила, че я беше измъкнал от руините на разбитото й минало и й беше помогнал да тръгне към несигурното бъдеще.

Ейнджъл се чудеше какъв ли щеше да бъде повратният момент за Хоук. След това си спомни за силата и суровостта му и се зачуди дали изобщо имаше нещо достатъчно силно, за да проникне през бронята му, която го обграждаше плътно, както небето обгражда летящия ястреб.

А може би той, подобно на ястреб, предпочиташе самотните, студени висини на небето пред всичко човешко.

Лимузината се насочи към пристанището на Ванкувър. Ейнджъл се олюля леко при смяната на посоката и осъзна къде се намираше. Над спокойните води се издигаше яркият знак на водните таксита. Малко зад знака един хидроплан се полюляваше леко върху водата.

Ейнджъл се обърна рязко към Хоук.

Той я наблюдаваше.

Тя усети, че я бе наблюдавал през цялото време. Едва тогава с изненада забеляза мустаците му — гладка ивица над ръба на стиснатите му устни.

Досега не беше забелязала мустаците му заради онези твърди, тъмни очи, които я наблюдаваха сега.

— Хоук… господин Хоукинс…

— Хоук — каза той, като наблюдаваше реакциите й, докато говореше. — Наричай ме Хоук, Ейнджъл. Това ще помогне и на двама ни да не забравим какви сме.

— Какво означава това?

— Че аз съм ястреб, а ти си ангел.

Той се изсмя, но в смеха му нямаше топлина или веселие.

— Е — добави, — това е половината от истината. Един от нас е точно това, което изглежда.

— Към остров Ванкувър ли ще летим? — попита, раздразнена от загадъчния разговор.

— Да не искаш да кажеш, че ангелът се страхува от летенето? — попита тихо той.

— Не повече от ястреба.

Ейнджъл се намръщи. Хоук имаше опустошителен ефект върху самообладанието й. Тя си пое бавно дъх, веднъж, два пъти, докато най-накрая се успокои.

— Колата ми е паркирана до галерията — каза тя. — Смятах да взема ферибота и да отида да видя Дери.

Хоук измъкна малко тефтерче с кожена подвързия и златна писалка от джоба си и й ги подаде.