Елизабет Лоуел: Жена без лъжи

Хоук погледна черната коприна, която се провесваше от ръцете му като счупено крило. След това изруга.

Ейнджъл излезе навън и слънцето я заслепи. Стисна чантата си и тръгна бързо към улицата, като се оглеждаше за свободно такси. Вдигна ръка и китката й бе уловена от силни пръсти.

Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че ръката, която я държеше, беше на Хоук. Дори не се опита да се измъкне от хватката му, защото знаеше, че няма да успее. Пръстите му бяха като… нокти на ястреб.

Ейнджъл се обърна и погледна Хоук с безмълвните си синьо-зелени очи.

— Отиваш ли някъде? — попита я той.

— При Дери.

— Късметлия е Дери — сарказмът в тона му накара гласа му да изплющи като камшик.

За миг Ейнджъл се почувства, сякаш я бяха ударили. Очите й се присвиха от гняв. След това изражението й се промени, защото си спомни два важни факта — бъдещето на Дери, зависеше от Хоук, а Дери означаваше много за нея. Заради Дери трябваше да овладее езика и гнева си.

И заради самата себе си. „Неовладените емоции ще ме унищожат. Още ли не съм научила този урок?“

Хоук видя как Ейнджъл се променя само за две секунди. Емоциите и цветът изчезнаха и бяха заменени с празнота. Тя чакаше да бъде пусната с търпение, което го вбесяваше повече, отколкото ако му се беше противопоставила.

Той я държеше, но тя сякаш не беше до него.

— Нищо ли няма да кажеш? — опита се да я предизвика Хоук. — Няма ли да се помолиш любезно, да въздишаш или да се опитваш да се измъкнеш?

Ейнджъл продължи да чака, като потискаше гнева си. Имаше голям опит в това след катастрофата. Яростта, която я беше изпълвала след смъртта на родителите й, след смъртта на Грег, почти бе унищожила онова, което Дери бе успял да спаси. Ейнджъл не бе започнала да живее отново, докато не се бе научила да контролира яростта си от несправедливостта на живота и смъртта.

За спокойствието беше платила много висока цена, също като за способността да ходи отново. Не можеше да отстъпи пред гнева точно сега.

Ейнджъл се замисли за слънчева светлина и цветове в повече оттенъци, отколкото можеше да опише с думи. Тя събра цветовете в съзнанието си като лихвар, трупащ злато. След това застана под тях, сякаш бяха летен дъжд, остави ги да я къпят и да измият разрушителните емоции.

Цветове, необикновени цветове. Рубин, топаз и цитрин, сапфир и кехлибар… но повече от всичко търсеше съвършенството на пурпурна роза в очакване на утрото, с меки, красиви, разтварящи се цветчета.

Ейнджъл отвори очи. Те бяха ясни и дълбоки като океана.

— Какво искате, господин Хоукинс?

Хоук си пое безшумно дъх. За краткото време, което беше прекарал с Ейнджъл, я беше видял шокирана и уплашена, бе забелязал как погледът й потъмнява от облекчение, бе я видял наранена и ядосана. Това неземно спокойствие беше съвсем неочаквано за него. Не бе виждал нищо подобно, освен отражението си в огледалото, когато бе бил твърде млад, за да чувства емоции, и достатъчно пораснал, за да прикрива чувствата си, ако не искаше да бъде унищожен.

Хоук се ядосваше от това, че Ейнджъл беше толкова спокойна. Беше твърде млада, за да може да се владее толкова добре и твърде елементарна, за да има нужда от подобно самообладание. Тя прескачаше от мъж на мъж и от чувство на чувство като красива безмозъчна пеперудка, каквато си беше.

„Само че тази е страхотна актриса — помисли си Хоук. — Трябва да й го призная. Това беше най-убедителната проява на истински емоции истинско самообладание, която някога съм виждал.“

— Дери ще ти каже какво искам — каза рязко Хоук, без да пуска китката й.

Той тръгна бързо към една паркирана лимузина. Ейнджъл го последва, защото нямаше друг избор. По същата причина се качи с него в колата.

Лимузината потегли и Хоук хвърли шала на Ейнджъл в скута й.

— Къде отиваме? — попита спокойно Ейнджъл.

— При единствената ти истинска любов — отвърна Хоук.

Ейнджъл го погледна в очакване.

— Така си и мислех — каза той със заядливия си тон. — Жените като теб имат толкова много истински любими, че не могат да определят играчите без електронно, табло.

Тя продължи да го гледа с огромните си, спокойни очи.

— Не знам за какво говорите — каза и добави: — И вие сам не знаете. Не знаете нищо за мен и го доказвате всеки път, когато си отворите устата.

Хоук направи саркастична гримаса.

— Едно нещо знам. Това лято ще направя голяма услуга на Дери.

— Покупката на Ийгъл Хед не е услуга, господин Хоукинс, а разумно делово решение.