Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Това изобщо не звучи като училищна викторина — каза госпожа Пати Пондър на Мария-Антоанета. — Шумотевицата е като при масови безредици.

Котката не отговори. Дремеше на дивана и демонстрираше пълна незаинтересованост към училищните викторини.

— Не те интересува, а? Като няма хляб, да ядат пасти! Това ли си мислиш? Ама те наистина изяждат огромни количества сладко, нали? Виж само колко щандове с торти. Мили боже! Макар да не ми се вярва, че някоя от тези майки изобщо яде от тях. Всичките до една са толкова елегантни и кльощави, нали? Като теб.

Мария-Антоанета посрещна комплимента с насмешка. „Като няма хляб, да ядат пасти“ отдавна се бе изтъркало, а наскоро бе чула един от внуците на госпожа Пондър да уточнява, че трябвало да бъде „да ядат бриош “, както и че Мария-Антоанета никога не го е казвала.

Госпожа Пондър взе дистанционното за телевизора и намали звука на „Денсинг Старс“. По-рано го бе увеличила заради силния дъжд, но сега пороят бе поутихнал.

Отвън крещяха хора. Гневни викове пронизваха тишината на хладния нощен въздух. Слухът на госпожа Пондър го приемаше някак болезнено, сякаш целият този гняв бе насочен лично към нея. (Госпожа Пондър бе израсла с гневна майка.)

— Мили боже! Мислиш ли, че спорят относно столицата на Гватемала? Ти знаеш ли коя е столицата на Гватемала? Не? И аз не знам. Трябва да проверим в Гугъл. Не ми се подсмихвай.

Мария-Антоанета изсумтя.

— Да отидем да видим какво става — енергично изрече госпожа Пондър. Чувстваше се напрегната и следователно преливаше от енергия за пред котката — точно както бе правила някога с децата си, когато съпругът ѝ отсъстваше, а нощем се чуваха странни шумове.

Госпожа Пондър се изправи с помощта на проходилката. Мария-Антоанета плъзна елегантното си тяло между краката на госпожа Пондър за подкрепа (животното не се връзваше на сценката с преливащата енергия), докато тя побутваше проходилката по коридора към задната част на къщата.

Стаята ѝ за шиене гледаше точно към двора на Начално училище „Пириуи“.

„Мамо, луда ли си? Не можеш да живееш толкова близо до училище“ — бе казала дъщеря ѝ, преди да купи къщата.

Но госпожа Пондър обичаше да чува лудешкия ромон на детски гласове, който се носеше на интервали през целия ден, а и вече не шофираше, така че пет пари не даваше дали улицата се задръстваше от онези гигантски коли с вид на камиони, така модерни напоследък, над чиито волани се надвесваха жени с огромни слънчеви очила, за да изпискат някаква ужасно спешна информация относно балета на Хариет или сеанса при логопеда на Чарли.

В днешно време майките приемаха майчинството твърде на сериозно. Обезумелите им от тревога лица. Забързаните им задничета в тесни спортни екипи, които наперено влизаха в училището. Полюшващи се конски опашки. Вторачени погледи в мобилните телефони, които стискаха в дланите си като компаси. Все неща, които разсмиваха госпожа Пондър. От умиление, разбира се. Нейните три дъщери, макар и по-възрастни, бяха абсолютно същите. И всичките бяха толкова хубави.

„Как сте тази сутрин?“ — винаги питаше тя, ако пиеше чай на верандата или поливаше градината, докато те минаваха.

„Пушат ни главите, госпожо Пондър! Пълна лудница!“ — подвикваха в отговор те и продължаваха нататък, повлекли децата си за ръце. Бяха приятни и дружелюбни, и съвсем мъничко снизходителни. Тя беше толкова стара! Те бяха толкова заети!

Бащите — а напоследък все повече и повече от тях водеха деца на училище — бяха друга работа. Те рядко бързаха, подминаваха къщата с премерена небрежност. Нищо особено. Всичко е под контрол. Такова послание излъчваха. Госпожа Пондър се усмихваше с умиление и на тях.

Ала сега изглеждаше, че родителите от Начално училище „Пириуи“ се държаха невъзпитано. Тя стигна до прозореца и дръпна настрана дантелената завеса. Училището наскоро бе платило за прозоречна решетка, след като топка за крикет строши стъклото и едва не улучи Мария-Антоанега. (Група момчета от трети клас ѝ бяха дали ръчно изрисувана картичка, която тя държеше на хладилника си.)