Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Катрин приглажда завивките, тананикайки мелодия, която той не разпознава или не може да си спомни. Усеща прилив на нежност. Бракът му с нея е по любов — поне за него. Ала не стори онова, което се очаква от съпрузите: да я предпази. Катрин не обели и думичка за това, никога. Надяваше се да му се разкрещи, да беснее — да го намрази, да обвини него. А тя остана сдържана и спокойна, сякаш нищо не се бе променило. Но коремът й растеше и му се надсмиваше. Едва когато бебето излезе на бял свят и час по-късно умря, той видя следи от сълзи по лицето й. И все пак тя не бе проронила и дума.

Смята тумора, който бавно го изяжда отвътре, за свое наказание и няма как да изкупи вината си към нея, освен да я направи богата. Как би могъл да иска още от нея? Ако тя може да влезе в измъчените му телеса поне за миг, ще изпълни молбата му без колебание. Това би било проява на милосърдие, а милосърдието не е грях, разбира се. Тя изпраща нотариуса до вратата, после пристъпва обратно и сяда до него. Сетне сваля качулката си, захвърля я в долния край на кревата, разтрива слепоочия с върховете на пръстите си, а медно кестенявата й коса се разлюлява.

Ухание на сушени цветя гали носа му и той изпитва копнеж да зарови лице в косите й както преди. Катрин разтваря книга и започва да чете тихо, латинският се лее с лекота от устните й. Чете Еразъм. Неговият латински е твърде овехтял, за да проумее смисъла; книгата би трябвало да му звучи познато, ала не помни нищо. Тя е по-образована от него, макар да го прикрива, защото не е от онези, които се самоизтъкват.

Прекъсва ги плахо почукване на вратата. Мег, която държи за ръка онази непохватна прислужница, чието име му се изплъзва. Горкичката Мег, откак Мъргатройд нахлу в замъка с хората си, е станала плашлива като жребче, което кара Латимър да се пита какво ли са причинили и на нея. Дребният шпаньол се пробуди с бясно въртене на опашката и започва да се умилква около краката на момичетата.

— Татко — прошепва Мег и нежно го целува по челото. — Как се чувстваш?

Той вдига ръка — прогнил къс дърво — отпуска я върху меката млада длан и прави опит да се усмихне.

Мег се обръща към Катрин и казва:

— Майко, Хайк е тук.

— Дот — казва Катрин на прислужницата, — би ли поканила доктора да влезе.

— Да, милейди. — Тя се обръща с шумолене на полите си и тръгва към вратата.

— Дот — добавя Катрин и прислужницата спира на прага. — Помоли някое от момчетата да донесе още дърва, последната цепеница догаря в камината.

Момичето кимва и прикляква в реверанс.

— Днес е рожденият ден на Мег, Джон — казва Катрин. — Става на седемнайсет.

Той се задавя от вълнение, иска да я види ясно, да прочете изражението на очите й, изпъстрени в зелено, ала очертанията на силуета й остават размазани.

— Моята малка Маргарет Невил, вече жена… седемнайсет. — Гласът му е дрезгав. — Някой ще поиска ръката ти. Някой забележителен мъж. — Следващата мисъл го сполетява внезапно, като плесник през лицето: той никога няма да види съпруга на дъщеря си. Тя обърсва с ръка нещо от окото си.

Хайк безшумно влиза в спалнята. Тази седмица идва всеки ден. Латимър се чуди защо кралят изпраща един от личните си лекари да се грижи за опозорен северен лорд като него. Катрин приема това като знак за опрощение. Но Латимър се съмнява, а и познава краля достатъчно добре; подозира, че в жеста му има нещо прикрито, макар да не е сигурен какво. Тънката черна сянка на лекаря доближава леглото. Мег целува баща си още веднъж и се оттегля. Хайк отметва завивките, изпод които се надига зловонна смрад, и започва да опипва подутината с изнежените си пръсти. Латимър ненавижда тези префинени ръце. Никога не е виждал Хайк да сваля ръкавиците си, фини и меки като човешка кожа. Върху тях носи пръстен с гранат, голям колкото око. Латимър го мрази заради тези измамни ръкавици, които го караха да се чувства нечист.

Пробождат го остри болки, диша плитко и учестено. Хайк подушва някаква стъкленица, пълна със собствената му пикоч може би, вдига я към светлината и тихо казва нещо на Катрин. Тя грее от близостта на този млад доктор. Той е твърде хилав и женствен, за да бъде заплаха, но Латимър изпитва неоснователна ненавист към него — не само заради ръкавиците, но и заради младостта и самоувереността. Сигурно е блестящ лекар, щом служи на краля, а е толкова млад. Бъдещето на Хайк е разстлано пред него като пищна трапеза, а от неговото са останали само шепа трохи. Латимър се унася в сън под приглушените им гласове.