Агата Кристи - Зовът на крилата

Сайлъс Хеймър узна за пръв път този факт в една зимна нощ през февруари. Заедно с Дик Бороу си бяха тръгнали от вечерята, която даваше Бърнард Селдън, специалистът по нервни болести. Бороу беше необичайно мълчалив и Сайлъс Хеймър го запита с известно любопитство за какво мисли. Отговорът на Бороу беше неочакван.

— Мислех си, че от всички присъстващи тази вечер само двама, могат да твърдят със сигурност, че са щастливи. И тези двама, колкото и да е странно, сме ние с вас!

Думата „странно“ беше съвсем уместна, защото едва ли имаше двама души, толкова различни помежду си, колкото бяха Ричард Бороу — усърдно работещият пастор от бедняшките източни квартали, и Сайлъс Хеймър — загладеният самодоволник, чиито милиони бяха обект на всеобщи приказки.

— Чудно ми е, знаете ли — замислено продължи Бороу, — струва ми се, че вие сте единственият доволен от себе си милионер, когото познавам.

За момент Хеймър остана безмълвен — когато заговори, тонът му беше променен.

— Навремето аз бях едно нещастно треперещо вестникарче. Тогава се стремях към това, което имам сега — удобството и лукса на парите, не към всевластието им. Трябваха ми пари не за да владея с тях, а за да ги харча щедро — за себе си! Говоря съвсем откровено, както разбирате. Парите не могат да купят всичко, така се казва. Много вярно. Но те могат да купят всичко, което аз желая — затова съм доволен. Аз съм материалист, Бороу, изпечен материалист!

Ярките отблясъци на осветената оживена улица потвърждаваха това откровено признание. Закръгленият силует на Сайлъс Хеймър се подсилваше от тежкия, подплатен с козина балтон, а бялата светлина подчертаваше плътните месести образувания под брадичката му. В пълен контраст с него пристъпваше Дик Бороу — с изпито аскетично лице и обърнати към звездите фанатични очи.

— По-скоро вас — наблегна Хеймър — не мога да разбера.

Бороу се усмихна.

— Аз живея сред пълна мизерия, немотия, глад — сред всичко, което мори човешката плът! В плен съм на едно непреодолимо видение. Не е лесно да се разбере, освен ако не вярвате във видения, а според мен вие не вярвате?

— Не вярвам — отвърна Сайлъс флегматично — в нищо, което не мога да видя, чуя или пипна.

— Точно така. Ето разликата между нас. Е, довиждане, тук земята ще ме погълне!

Бяха стигнали до входа на една осветена спирка на метрото, с което Бороу си отиваше в своя дом.

Хеймър продължи сам. Радваше се, че тази вечер бе отпратил колата и бе предпочел да се върне вкъщи пеша. Въздухът беше свеж, но мразовит, сетивата му приятно се отпускаха под обгръщащата го топлина на подплатения балтон.

Преди да прекоси улицата, поспря за миг на бордюра. Огромен автобус ореше тежко пътя си към него. Хеймър, обзет от чувството за безмерна леност, го изчака да отмине. Тръгнеше ли да пресече пред него, трябваше да избърза, а бързането не беше по вкуса му.

Край него разнебитена отрепка от човешкия род се търкаляше пиянски на паважа. В един момент Хеймър дочу вик, видя безрезултатното извиване на автобуса, а миг след това вече гледаше, без да разсъждава, с нарастващ, разтърсващ го ужас вяла, непомръдваща купчина парцали насред пътя.

Като по магия се струпа тълпа, в центъра, на която бяха неколцина полицаи и шофьорът на автобуса. Но очите на Хеймър бяха втренчени неотклонно с някакво ужасяващо опиянение върху безжизнения вързоп, който само преди минута беше човек — човек като него! Той потръпна сякаш от някаква заплаха.

— Да не вземеш сега да се косиш, гос’ине — подхвърли грубоват мъжага до него. — Нищо не можеше да сториш. И без това нямаше да го бъде.

Хеймър се вторачи в него. И през ум не му беше минало, че е могъл някак да го спаси. А сега прогони тази мисъл като абсурдна. Стига да беше малко по-наивен, щеше в тоя миг. Мислите му тутакси спряха и той се отдалечи от тълпата. Усети как се разтрепери от някакъв неопределен нестихващ страх. Принуден бе да признае пред себе си, че се страхува — ужасно се страхува — от смъртта. Смъртта, която идваше заплашително бързо и безмилостно категорично както за богатите, така и за бедните.

Закрачи по-бързо, но този нов страх все така се таеше в него и го обгръщаше в студената си и смразяваща прегръдка.

Зачуди се на себе си: знаеше, че по характер не е страхливец. Преди пет години, размисли той, такъв страх не би го връхлетял. Защото тогава животът не беше толкова сладък. Да, така си беше: ключът към загадката беше любовта към Живота. Страстта да живееш беше за него в апогея си; за него, Живота, имаше една-единствена заплаха — Смъртта, разрушителката!