Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Муди и хората му замърмориха нещо, но не протестираха явно. Когато се срещнаха за първи път, един от хората на Муди бе изпитал на гърба си гнева на Аб. Беше мъртъв, преди той да е извадил и наполовина пистолета си от кобура.

Аб беше по-бърз с револвера от всеки друг, който бяха виждали хората на Муди, а те мислеха, че са ги виждали всичките.

Докато не се появи Аб Калпепър.

— Ще е по-лесно, ако прекараме зимата в ранчото „Лост Ривър“, да му се не види — каза Муди.

— По-лесно не означава винаги по-добре. Време е да го научиш. Ще направим точно това което вече обсъдихме.

— Да останем в Спринг Каниън? — обади се друг глас. — За Бога, вятърът там е толкова студен.

— Ако ти и останалата пасмина си седнете на задниците, лагерът ще ви се стори много уютен — каза Аб.

Някой изруга, но никой не се възпротиви открито.

— Ще убия всеки, когото хвана да краде в „Съркъл Ей“ — продължи Аб.

Никой не каза нищо.

— А също така и всеки, който се забърка с белите жени — добави той.

— Дори и с Голямата Лола? — попита Муди учудено.

— Чувам, че се е отказала от кражбите.

— Да, но, да му се не види, тя е просто една стара курва, да му се не види!

— Няма да я закачате. Ще правим това, за което се разбрахме — ще живеем мирно и тихо в лагера и ще правим набезите си надалеч.

Никой не се обади след спокойната заповед на Аб Калпепър.

— След година — година и нещо — продължи Аб, — ще имаме хиляда глави добитък и жени, достатъчни за султански харем. Някой да има нещо против?

Мълчание.

— Добре. Връщайте се в лагера. Аз и Кестър ще яздим отзад, за да видим дали някой от „Съркъл Ей“ не ни е проследил. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Парнел.

Чу се тропот на подковани копита по скалите. Това бяха мулетата. Мустангите не бяха подковани и издаваха много по-малко шум. Прахът се вдигна чак до плитката пещера, в която Сара и Кейс лежаха неподвижни.

След като в продължение на няколко минути не се чу никакъв звук, Сара понечи да стане. Той веднага се хвърли отново върху нея, притисна я към земята и затисна устата й с ръка.

— Аб! — прошепна Кейс.

Това беше достатъчно. Тя сякаш се вкамени. Минаха още няколко дълги минути.

— Нали ти казах — обади се Кестър.

— А пък аз ти казвам, че там има някой — отвърна Аб.

— Призрак.

— Призрак — подигра му се Аб — Няма никакви призраци, момче. Колко пъти трябва дати го казвам?

— Виждал съм ги.

— Само на дъното на бутилката.

— Виждал съм ги — повтори Кестър.

— Държиш се като малко бебе. Ако татко беше тук, щеше да те ритне по задника.

— Виждал съм ги.

— Дрън-дрън. После да не ми се вайкаш, когато онези тексасци ни проследят.

— Тях не съм ги виждал.

— Дрън-дрън.

Аб направи един кръг с мулето си и тръгна в посоката, в която бяха препуснали останалите. Кестър го последва.

Кейс не помръдваше.

Нито пък Сара. Дори и да искаше, нямаше как, защото беше прикована от тежкото му тяло към земята.

Най-накрая той бавно се претърколи настрани. Преди тя да е успяла да се надигне, той притисна ръката си между плешките й.

Останаха така, неподвижни, заслушани в тишината.

Ако Сара не беше свикнала да ловува или просто да наблюдава дивите животни, щеше да изгуби търпение много преди Кейс да й даде знак, че може да стане.

Но тя беше прекарала много години с пушка или пистолет в ръката, осигурявайки храна за по-малкия си брат и за съпруга си, който прекарваше цялото си време в търсене на съкровище.

Търпението й, както и абсолютната й неподвижност, направиха силно впечатление на Кейс. Познаваше много малко мъже и нито една жена, които да могат да стоят неподвижни за дълго. Рано или късно, повечето хора помръдваха.

Рано или късно, повечето хора умираха.

Но, за Бога, това момиче мирише хубаво! И е толкова приятно да я докосваш. Мека е, но не чак толкова. Като розова пъпка.

Интересно дали вкусът й е като на дъжд, слънце и рози, смесени заедно?

С беззвучна ругатня Кейс се отърси от тези мисли и махна ръка от гърба на Сара.

— Говори тихо — каза той шепнешком. — Всеки звук се чува надалеч в тази каменна пустош.

— Знам.

— Имаш ли кон?

— Не.

Не му каза обаче, че конете вдигат прекалено много шум, а шумът можеше да събуди Конър и той да се разтревожи, че тя излиза сама през нощта. Правеше го все по-често напоследък.

— Можеш ли да яздиш, мисис Кенеди? — попита Кейс.

— Да.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Не е необходимо, мистър… ъъъ…

— Наричай ме Кейс. Конят ми е на една полянка в дефилето на юг оттук — каза той. — Знаеш ли мястото?