Боби Смит - Вземи сърцето ми

Пролетта на 1789 година

— Ейвъри, трябва да го направиш! Трябва да се върнеш при баща си и да измъкнеш още пари! — настояваше пред съпруга си, лорд Уейкфийлд, двадесет и пет годишната Вивиан Уейкфийлд, висока красива жена с черни коси и студени сини очи, говорещи за проницателен ум. В този момент тя стоеше с опрени на хълбоците ръце в средата на разточително украсената им приемна и хвърляше гневни погледи към „мекотелото“, за което се бе омъжила.

Ейвъри Уейкфийлд се стресна от тона на съпругата си. Той бе женствено красив, тъмнокос и тъмноок двадесет и осем годишен мъж, чийто блед цвят на лицето свидетелстваше за дни, прекарани в сън, и за нощи, изпълнени с нескончаеми гуляи и хазарт. Раздразнен от предизвикателството й, той се изправи в цял ръст, извърна се от прозореца, за да я погледне в лицето. Смяташе да й даде урок. В края на краищата той беше човекът с парите в техния брак. Тя не бе донесла кой знае каква зестра. Въпреки това, когато се обърна и видя яростта, изписана върху лицето й, той се разколеба… както винаги.

— Е, Ейвъри? Кога ще поговориш с него? — настоя тя, като даде да се разбере, че последната дума беше нейна.

— Знаеш, скъпа, че ако бе намалила разходите си, може би нямаше толкова скоро да се окажем отново в затруднено положение.

— Моите разходи?

— Казах ти как реагира татко последния път, когато отидох при него за пари. Заплаши, че ще ме остави без пукнато пени.

— Баща ти никога няма да го направи.

— Може би, но се страхувам отново да опитам късмета си, при това толкова скоро.

— Боя се, че нямаш друг избор, Ейвъри. Нуждаем се от пари, и то веднага.

— Знам, но…

— Разбирам защо не искаш да настояваш пред него, но сега имаме преимущество — лукаво отвърна тя. Дълго време бе мислила как да измъкне повече пари от стиснатия си свекър, Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, и сега бе сигурна, че е открила начина.

Ейвъри погледна подозрително жена си.

— С какво предимство смяташ, че разполагаме сега?

— Ами Александър, разбира се — отвърна му самодоволно Вивиан. Когато се бяха сгодили, тя мислеше, че като бъдеща херцогиня ще живее живот, отдаден изцяло на удоволствията. Лошото бе, че тъй като отношението на свекър й към техния брак бе негативно, той не развърза много кесията си. Единствено раждането на сина й Александър преди около седем години бе отслабило напрежението помежду им. Доволен, че са го дарили с внук, херцогът бе станал по-поносим, но увеличението на доходите им бе недостатъчно да им осигури начина на живот, за който бе мечтала. Още тогава херцогът бе взел Александър да живее при него и двамата бяха станали неразделни. Вивиан бе сигурна, че момчето е единственото уязвимо място на херцога.

— Александър? — Ейвъри се запита какво общо имаше тук техният син. Не бе разговарял с детето от седмици и откровено казано, не го бе грижа дори ако никога вече не го видеше. От деня, когато се роди, той създаваше само неприятности за тях и двамата тайно в себе си, бяха останали доволни, че херцогът бе взел детето, за да го отгледа сам в имението Хънтингтън.

Вивиан кимна.

— Няма друг на този свят, когото той да обича повече, и това го прави основен коз за нас при пазарлъка. Ако баща ти отказва да ти даде това, което по право е твое, заплаши го, че ще си вземем момчето.

Изразът върху лицето на Ейвъри стана пресметлив, а после — самодоволно одобрителен.

— Винаги съм знаел, че нашият скъп син някой ден ще се окаже полезен. — Ако Александър можеше да помогне да получат семейното богатство на тяхно разположение, тогава може би Ейвъри щеше да обикне детето.

— Просто е въпрос на умело разиграване на ситуацията, това е всичко — казваше Вивиан и му обясняваше какво иска от него. — Първо ще опитаме да подходим нормално, но ако той не се съгласи, искам от теб да правиш точно това, което ти казвам. Тогава много скоро ще приеме.

Високият внушителен мъж с посивели коси и набитото тъмнокосо момче стояха на върха на стръмната скала, която гледаше към морето. Вниманието им бе съсредоточено върху огромния кораб, който бавно изчезваше по посока на залеза.

— Един ден, дядо, аз ще бъда капитан на голям кораб, точно колкото онзи — пъчеше гърди седемгодишният Александър с цялата наивна увереност и фантазия на своята възраст. Сивите му очи блестяха и страните му бяха поруменели от вълнението, с което го изпълваха мечтите му за приключения из далечните морета.