Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Какво стана?

— Всъщност нищо необичайно — започна той. — Информирах брат ти, че няма да получи пари от мен, докато не се промени.

— Да разбирам ли, че тази новина не му е харесала?

— Той отправи заплаха…

— Каква точно? — попита Катрин, с очи, разширени от ужас при мисълта, че брат й е бил толкова глупав, за да поеме риска да си навлече гнева на баща им.

— Опита се да ми отнеме Александър.

— Какво? Но те никога по-рано не са го искали…

Той вдигна ръка, за да я успокои.

— И сега не го желаят истински. Убеден съм, че е хитрост, за да ме изнудят, но аз не се хванах на въдицата им.

— Слава богу! Щях непрекъснато да се тревожа за Алекс, ако го принудеха да живее при тях.

— Това никога няма да се случи! Аз лично ще се погрижа. Парирах неговата заплаха с още по-твърда заплаха от моя страна. Ако се опита да отведе Александър, ще и плати скъпо за това.

Успокоена, Катрин се усмихна на баща си.

— Добре. Момчето е част от нашето семейство. Тук е щастливо.

— И ние ще се погрижим това да не се промени — заключи Едуард. Сега, след като бяха поговорили, се чувстваше малко по-добре, но нещо много незначително продължаваше да го тормози. — Само едно нещо…

— Какво?

— Бъди много бдителна по отношение на Александър.

— Мислиш, че Ейвъри може да опита нещо?

— Вероятно съм прекалено предпазлив, но…

— Със сигурност те няма да… — започна Катрин и премълча. Познаваше толкова добре Ейвъри и жена му, че можеше да очаква всичко от тях. Потрепери цяла при тази мисъл.

— Докато е с теб, той ще се чувства добре — увери я баща й. — Ще отсъствам най-много три седмици.

— Ще внимавам винаги да бъде около къщата, за всеки случай.

Нейните думи го накараха да се поуспокои.

— Ти си добра дъщеря, Катрин. Надявам се, че младият Ратклиф разбира и оценява това. — Очите му заблестяха при мисълта за нейния ухажор лорд Джералд Ратклиф, син на пера на Уудли.

— О, той го разбира, татко — отвърна му тя с усмивка, когато си спомни за русокосия красив мъж, който бе неин годеник. Беше се влюбила лудо в него още при първата им среща, състояла се едва преди няколко месеца, и въпреки че имаше репутация на женкар, той бе започнал да отвръща на чувствата й. Веднага бе поискал ръката й, казвайки, че не би дал шанс на някого да я открадне, и сега приготовленията за тяхната сватба през есента бяха напреднали.

— Добре. — Едуард избута креслото назад и се изправи. Денят бе дълъг и той се чувстваше много уморен. Перспективата да се събуди призори не му бе много приятна, но знаеше, че се налага да замине. Приготовленията за пътуването бяха направени. Херцогът заобиколи бюрото и нежно целуна Катрин.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, скъпа. Ще те видя ли призори преди тръгването си?

— Разбира се. И двамата с Алекс ще сме будни, за да те изпратим — обеща тя и те се оттеглиха в спалните си.

Катрин спази обещанието си. На следващата сутрин тя и Алекс придружиха Едуард до входа на замъка Хънтингтън, където го очакваха каретите с фамилни гербове. Едуард не разбираше много добре чувствата, които го вълнуваха в този момент, но тревогата, която го бе тормозила предишната нощ, продължаваше да го измъчва. Опита се да не й обръща внимание, като си каза, че е просто един изглупял старец, докато прегръщаше и целуваше дъщеря си, а след това и внук си. Но незнайно защо, не можеше да се раздели с него толкова лесно.

— Ще се държиш ли като добро момче, докато ме няма, и ще слушаш ли леля Катрин? — Херцогът попита Александър така, както разговарят големи мъже. Почувства непреодолимо желание да прегърне детето и да го притисне близо до сърцето си, но се овладя.

— Да, сър — отвърна Александър и погледна към дядо си. Долната му устна леко потреперваше при мисълта за самотата, която го очакваше след заминаването на дядо му. Но знаеше, че той не одобрява откритото показване на чувствата и бе решил да не го разочарова.

— Добро момче. Ще се видим, когато се върна. — Едуард го потупа по рамото, после се отправи към каретата.

Колкото и да бе смел, Алекс бе само на седем години и не можеше просто да гледа как Едуард заминава. Твърдата му решимост да не го прегръща и да не плаче изведнъж бе забравена, когато момчето осъзна, че дядо му наистина заминава. Алекс се втурна след херцога, изпитал неистово желание да го прегърне.

— Дядо! Дядо! Почакай!

Със сълзи на очите Катрин видя как баща й се обърна и изчака тичащото към него дете. Без да се поколебае дори за миг, херцогът се наведе и вдигна на ръце момчето. Това бе незабравим, дълбоко вълнуващ миг и за тримата.