Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Щастлив съм.

Гледаха се в продължение на един безкраен миг. Катрин бе замаяна от щастие. Намираше го за най-прекрасния мъж на света и изпитваше удоволствие при мисълта, че е пропътувал разстоянието от Лондон дотук само за да я види. Въпреки това разбираше, че не може да остане вечно в прегръдките му. Особено когато Алекс бе с тях.

— Ще влезем ли в замъка да се поосвежим малко? Сигурна съм, че си изморен след дългото пътуване.

— Беше изтощително, но си струваше, щом сега сме заедно — отвърна той галантно и я прихвана през кръста. — Да влезем и да пийнем нещо разхладително. — Понечи да се обърне и да тръгне към замъка, но тя като че ли се дръпна.

— Алекс… Ела, мили. Прибираме се в замъка.

— Трябва ли и аз да идвам? Не мога ли да остана тук и да си играя? — Не искаше да се връща в сградата, особено сега, когато Ратклиф беше тук. Колкото по-надалеч от него се намираше, толкова по-добре.

Катрин се изкушаваше да му разреши да остане сам навън, но предупредителните думи на баща й отекнаха в съзнанието й. Колкото и да й се искаше да прекара известно време насаме с Джералд, не можеше да подложи на риск безопасността на племенника си.

— Можем да излезем пак по-късно. Какво ще кажеш? — протегна подканящо ръка към него.

Алекс стрелна с гневен поглед Джералд, но послушно се подчини, хвана леля си за ръка и тръгна по пътеката, без да се оплаква.

Тримата влязоха в замъка, изглеждаха истински щастливи. Ако някой му бе казал какво впечатление правеха, Ратклиф щеше да се усмихне на резултата от актьорските си умения. Презираше децата и техните капризи. Бяха шумни, досадни и въпреки че знаеше, че някой ден самият той ще създаде наследник на неговата титла, не смяташе да му отделя голямо внимание, преди детето да порасне.

Свити в храсталака близо до блестящата водна повърхност на езерцето, Бо и Джак бяха бесни.

— По дяволите! Бяхме толкова близо!

— И аз това казвам — „бяхме“ — процеди през зъби Джак. — Сега какво ще правим? Ще си тръгваме ли?

— Не! Ще чакаме. Нали я чу да казва, че отново ще се върнат тук по-късно?

— Да, но това може да означава след часове…

— Имаш ли по-добро предложение? — озъби се Бо.

— Ами… Аз…

— Искаш да получиш парите, нали?

— Да.

— Тогава млъкни!

Почти се бе стъмнило, когато Алекс седна на леглото в просторната си стая, стиснал корабчето в ръка и загледан през прозореца. Изражението на лицето му, докато наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско над хоризонта, не бе щастливо. Денят скоро щеше да си отиде, а леля му Катрин не беше дошла да го вземе. Долната му устна бе издадена напред, а брадичката му — високо вдигната, напук на болката, която го измъчваше и която отказваше да признае. Не само че го изпратиха да вечеря сам в своята стая, но той наистина щеше да се разсърди, ако тя не изпълнеше обещанието си да го заведе пак до езерцето.

Като не можеше просто да стои и да чака, той слезе от леглото, прекоси стаята и отиде до вратата. Отвори я и надникна навън с надеждата, че ще види леля Катрин да идва към него, но холът бе пуст. Нямаше и следа от нея. От долния етаж до него достигаше шум от разговор на възрастни, прекъсван от весел, непринуден смях и това само увеличи неговото огорчение. Привидното предателство на Катрин оказа своето въздействие върху твърде чувствителното дете. Дядо му бе заминал, а леля му напълно бе забравила за неговото съществуване.

Алекс затвори вратата, втренчи поглед в малкото корабче, което продължаваше да държи, и взе решение. Беше безсмислено да седи тук и да продължава да я чака. Искаше да излезе, за да пусне корабчето си да плава значи това щеше да направи. Излезе от стаята си, тръгна към задното стълбище и мина през кухненския вход.

На долния етаж Катрин съпровождаше Джералд до входната врата с намерение да го отпрати. Бе почти тъмно и тъй като беше сама, без значение годеник или не, за Джералд бе невъзможно да прекара нощта в замъка. Етикетът диктуваше да отседне в някоя странноприемница. За щастие в околността имаше такава.

— Не знаеш с какво нетърпение очаквам сватбата ни — каза й Джералд и се усмихна топло.

— Защо? — попита тя, взирайки се в него, а морскосините и очи отразяваха дълбочината на нейната любов.

— Защото, сладка моя, след като се оженим, няма да ми се налага да се отделям от теб — призна й той, обви ръце около талията й и я притегли по-близо към себе си.

При неговите думи сърцето на Катрин заби учестено и тя му се усмихна развълнувано.