Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Не остава много, Джералд, а после ще бъдем заедно завинаги.

Изглеждаше толкова искрено романтична, че той трябваше да прикрие напиращата на устните му усмивка. Той беше спечелил сърцето и богатствата й и това не му бе коствало кой знае какви усилия. Понякога — мислеше си весело той — животът наистина може да бъде добър с теб.

— Да, скъпа моя Катрин, завинаги — кълнеше се Джералд убедено. Все още нямаше намерение да сваля маската на безумно влюбен. Не искаше да й отнема илюзиите. Това, за което не знаеше, не можеше да й причини болка и със сигурност не можеше да осуети плановете им за женитба. — А сега наистина трябва да тръгвам…

После се целунаха за „лека нощ“, една изключително целомъдрена целувка, тъй като не искаха да дават повод на прислугата за клюки.

— Ще те видя ли утре сутринта? — попита той.

— Ще те чакам — отвърна тя с възторг.

Джералд се сбогува с нея и Катрин гледа дълго подир каретата, а после влезе в замъка. На сърцето й бе толкова сладко, че й се искаше да запее от щастие. Обви ръце около раменете си и въздъхна. Джералд бе така красив… толкова разумен… толкова неотразим.

Лицето й доби замечтан израз, когато се отдаде на мисли за предстоящата им сватба. Роклята бе почти готова — с висока яка, ръкави, ушити от бял сатен, обточени с белгийска коприна и маргарит, и в незабравимия ден, когато щеше да носи всичко това, Катрин щеше да сложи булчинския воал на майка си и семейните диаманти на рода Хънтингтън. Ще бъде красива и ще накара Джералд да се гордее, че я взема за своя съпруга. В този ден тя ставаше лейди Ратклиф, а някой ден и контеса Уудли. Бе решила да направи всичко, което е по силите й, за да бъде доволен Джералд. Обичаше го и вярваше, че Божията воля бе предопределила тяхната сватба.

Катрин имаше намерение да влезе в приемната, когато изведнъж си спомни за обещанието си да заведе Алекс до езерцето. Като знаеше колко много племенникът й обича да пуска корабчето си във водата, бе сигурна, че стои горе и я очаква нетърпеливо. Радостта в погледа й помръкна от угризението, че бе забравила детето. Опита да се оправдае пред себе си с обяснението, че присъствието на Джералд я бе омагьосало, но разбираше, че е по-добре да отиде по-бързо при Алекс и да поправи грешката си.

Докато се качваше по стълбите, си даде сметка, че нещо в поведението на Джералд я бе притеснило. Обичаше много детето и очакваше, че то ще вечеря в трапезарията заедно с тях. Но той бе непреклонен в настояването си Алекс да вечеря горе в стаята си. Обясни, че ще е по-романтично да останат само двамата и въпреки че съзнаваше, че той е прав, беше й неприятно да отпрати момчето горе. Опита се да намери начин да му обясни всичко и изкачи на бегом последните стъпала на витата стълба.

— Алекс, извинявай, че идвам толкова късно, но… — казваше Катрин, докато чукаше леко на вратата на неговата спалня и влизаше вътре, без да е получила отговор. Рязко спря още на прага, разбрала, че стаята е празна. Един поглед й бе достатъчен, за да установи, че детето и любимото му корабче бяха изчезнали.

— Не! — Възклицанието бе израз на лошото предчувствие, пронизало цялото й същество. Обзета от тази мисъл, тя се обърна и напусна стаята тичешком.

— Здравейте, лейди Катрин. Мога ли да ви помогна с нещо? — попита готвачката Беси, възпълна добродушна стара жена. Не беше обичайно младата госпожица да идва в кухнята в такъв късен час на деня.

— Да, търсех Александър. Мислех, че е в стаята си, но го няма. Виждала ли си го?

— Да, господарке. Преди малко отиде в градината.

— Благодаря ти, Беси — отвърна Катрин и забърза към градината, зарадвана от факта, че момчето е излязло скоро.

Бо и Джак не можеха да повярват на невероятния си късмет, докато бавно се промъкваха през храсталака, приближавайки се все повече до мястото, където играеше момчето. Предоставяше им се още една възможност. Детето бе дошло при езерцето и както изглеждаше, този път беше само! Спряха на безопасно разстояние, изчаквайки да се уверят, че жената нямаше да се появи.

Катрин не можеше да обясни откъде дойде подтикът й да затича. Когато излезе от кухнята, тя прихвана полите на роклята си и се втурна по пътеката към езерцето.

Вниманието на Алекс бе така погълнато от плаващия „Ятаган“ и от приключенията, които преживяваше корабният екипаж в неговото въображение, че изобщо не забеляза колко бързо се стъмнява, нито пък чу необичайното шумолене в близкия храсталак. Прекарваше си чудесно. „Там има пирати, те ще предприемат абордаж и…“