Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Здравей, татко — отвърна Ейвъри с ледена учтивост, без да покаже никакво смущение от факта, че е сварен да седи толкова непочтително зад бюрото на баща си. Безгрижно свали краката си, постави чашата с уиски върху плота, след което бавно се изправи.

— На какво дължа честта да ме удостоиш с присъствието си? Смея ли да се надявам, че сме ти липсвали? — Думите му изразяваха и лека ирония.

— Естествено, че ми липсваш, а също и Катрин, и Александър. Между другото, дали момчето е някъде наоколо? Очаквах да бъде с теб.

— Той е горе и се приготвя за вечеря. Имаш ли нещо против да вечеряш с нас и да останеш тази нощ?

— За съжаление имам важна работа в Лондон, която налага да се върна още тази вечер — лъжеше Ейвъри, докато обикаляше бюрото, за да застане пред него, отстъпвайки на баща си креслото, което му принадлежеше.

— Разбирам — рече херцогът. — Да повикам ли Александър да слезе, за да се видите поне за малко?

— Опасявам се, че не разполагам с време дори за кратка среща. Дойдох, защото трябва да разговарям с теб.

— Така ли? — Едуард го наблюдаваше с присвити очи.

— Да — продължи Ейвъри разпалено. — Уверен съм, че вече си разбрал: полагам всички усилия да се променя съобразно желанието, което ти изрази при последния ни разговор. — Замълча в очакване да получи утвърдителен отговор от баща си.

Херцогът не отговори веднага, а само го погледна. Мислите му бяха съсредоточени върху усилието да проумее как той и неговата обична, чувствителна по душа Ребека бяха дали живот на един толкова съвършен лъжец.

— Е, аз се промених. Всъщност само преди няколко дни имах среща с познати, за да обсъдим различни делови начинания и те ми предоставят прекрасна възможност. Необходими са ми достатъчно пари за първоначалната инвестиция, а те ми гарантират, че възвращаемостта ще бъде огромна. Ще мога да ти изплатя главницата по заема само за няколко години и тогава аз и Вивиан ще бъдем напълно самостоятелни — говореше гладко синът, опитвайки се да убеди баща си да му отпусне финансите, необходими му за „инвестиране“.

И двамата замълчаха.

— Ако управляваше правилно доходите си, сега щеше да си самостоятелен — отбеляза Едуард.

— Но това е различно. Това е шансът, който чаках, за да ти докажа, че наистина съм се променил. Обещавам ти, че ще…

— Обещания! Вечно обещания! Винаги само това си ми давал. През всичките тези години аз все още чакам да направиш нещо значително.

— Но… — понечи да протестира Ейвъри.

— Достатъчно! — сряза го Едуард. — Чух достатъчно. Единственият начин да получиш още пари от мен е да ми докажеш, че сам можеш да направиш нещо. Имаш възможности. Интелигентен си. Използвай тези качества!

— Точно това се опитвам да направя сега — тросна се Ейвъри.

— От мен вече няма да получиш пари. Ако през следващата година покажеш, че можеш да се справяш с финансите си разумно, пак ще разговаряме. А дотогава смятай този разговор за приключен.

Ейвъри не можеше да повярва, че баща му му отказваше, когато историята, съчинена от него и Вивиан, звучеше толкова убедително. Обзе го паника. Дълговете им на хазарт бяха огромни и срокът на плащането отдавна бе изтекъл. Трябваше да платят. Отказът на баща му предизвика такава силна ярост у него, че изгуби контрол над себе си. Вместо просто да премине към плана на Вивиан, включващ и Александър, неспособен да мисли, Ейвъри избухна.

— Надут стар глупак! — развика се той. — Стоиш си в имението и броиш парите си, докато ние с Вивиан водим почти мизерно съществуване.

Грубите думи на Ейвъри само потвърдиха това, което Едуард знаеше през цялото време. Той остана напълно спокоен, а лицето му придоби каменно изражение.

— Колко си слабохарактерен! — изръмжа той. — Това, от което се нуждаеш, е гръбначен стълб! Поне веднъж в живота си поеми свой собствен път, Ейвъри! Поеми отговорността за себе си и за семейството си. Може би това ще те направи мъж!

— Може би си прав — незабавно се съгласи Ейвъри, разбрал, че така няма да стигне далеч. Като се върна отново към плана на Вивиан, продължи: — Може би е време да се погрижа за семейството си. Може би ми е време да създам сигурен дом за Александър, така че ние с Вивиан да го отгледаме далеч оттук.

Едуард разбираше, когато го заплашваха, и рече със стиснати зъби:

— Александър остава при мен.

— Той е наш син — възрази Ейвъри, доволен, че е постигнал реакцията, която с Вивиан предвиждаха. — Той трябва да бъде с родителите си.