Боби Смит - Вземи сърцето ми

Вивиан го посрещна на вратата. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да открие по него резултата от посещението при баща му, и видя каквото й бе необходимо в изпълнения с възмущение поглед.

— Ти бе права, че Александър е неговото уязвимо място, но не бе предвидила, че ще се ядоса, ако поискаме да вземем момчето при нас.

— Той беше ядосан?

— Бесен — потвърди Ейвъри, докато си наливаше уиски от кристалната гарафа в барчето.

— Какво каза?

— Каза, че ако някога отново го заплашим, че ще си вземем момчето, ще заличи името ми от завещанието си. И този път, скъпа съпруго, той наистина го мислеше.

— Проклятие! Нелепо е да сме принудени да водим такъв живот. Ти си бъдещият херцог! Защо трябва да пълзим пред него за всеки паунд? Трябва да направим нещо!

— Съгласен съм с теб, но какво?

Докато му обясняваше коварния си план, Вивиан присви очи като котка.

— Ще се отървем от момчето. Баща ти няма да посмее да те лиши от наследство, ако момчето изчезне. Ти ще бъдеш неговият единствен наследник.

— Да се освободим от него? Но как?

— Ще инсценираме отвличане. По този начин не само ще се отървем от този лигльо, но ще получим и значително състояние.

— Искаш да го убием ли?

Вивиан повдигна рамене.

— Откровено казано, предпочитам баща ти да е мъртъв, но не е възможно да го постигнем. Твърде добре го охраняват. Винаги има някой около него. От друга страна, момчето не означава нищо за мен. Не ме е грижа какво ще стане с него. От деня на зачеването си той ми носи само неприятности. — Спомни си как трябваше да се откаже от своите пътувания заради бременността, за да даде живот на дете, което не бе искала. Майчинското чувство й бе също толкова чуждо, колкото бащинското на Ейвъри. Единственият биологичен инстинкт, който притежаваше, бе този за оцеляване. — Какво мислиш?

Ейвъри прецени предложението й и разбра, че е добро, колкото и дълбоко да бе презрението на баща му към него, той знаеше, че няма да позволи херцогството да попадне в чужди ръце. Когато Александър изчезне, Ейвъри нямаше да има съперник за титлата. Тя щеше да бъде негова. Беше убеден, че баща му никога нямаше да направи връзка между него и „изчезването“ на сина му. Струваше му се съвършено.

— Опасно е… дори е грешно, но ще свърши работа — съгласи се той. — Струва ми се, че този път си надминала себе си.

— Благодаря, скъпи.

— Добре, какво искаш да направя аз?

Тя веднага му изложи плана в подробности.

— Значи — решено! — каза Ейвъри, след като разбра какво се искаше от него.

— Да. Кога мислиш, че можеш да го организираш?

— Утре ще направя няколко дискретни проучвания в града и ще наема хората. После ще бъде въпрос само на изчакване на най-подходящото време.

— Не можем да чакаме прекалено дълго, скъпи. Помни това. — Вивиан се приближи към съпруга си, обви ръце около врата му, притисна се към него и го целуна. Беше доволна, че той прие с въодушевление нейния план и смяташе да го възнагради щедро тази нощ.

Винаги неин чувствен роб, Ейвъри веднага отвърна на близостта й.

— Не се тревожи, любов моя. По това време следващата седмица ще имаме достатъчно пари да се разплатим, а после — в по-добри времена — ще получим и останалите.

— Винаги съм искала да бъда богата, Ейвъри. Истински богата. — Започна да го гали.

Всякакви мисли, свързани с отвличането, се изпариха от главата му и той се остави на нейните опитни милувки.

Едуард седеше угрижен зад бюрото си. Искаше му се да вярва, че заплахата на Ейвъри да му отнеме Александър е само празнословие. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече тя го тревожеше. Знаеше какъв човек е синът му и се страхуваше.

— Татко? — Катрин стоеше на прага на кабинета му само по нощница и лек халат, с разпуснати златисти коси, падащи като ослепителен водопад надолу по раменете й, в очакване да я покани да влезе при него. По време на вечерята баща й й се видя доста умислен и тя се безпокоеше, че нещо лошо се бе случило между него и Ейвъри. Бе изчакала да се увери, че Александър е в леглото си, преди да дойде тук и да разбере дали баща й иска да поговори с нея за случилото се.

При звука на Катрининия глас Едуард вдигна глава и видя угриженото й лице.

— Да, Катрин. Какво има?

— Просто се питах… — Влезе в стаята и се изправи пред него. — Не сме говорили за днешното посещение на Ейвъри.

Едуард промърмори нещо потвърдително, докато я канеше с жест да седне в едно кресло.

— Не, не сме.

Усети едва доловима нотка на горчивина в гласа му и разбра, че нещо сериозно се бе случило между двамата.