Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Ако това е, което истински желаеш, Александър, сигурен съм, че ще го постигнеш — отвърна лорд Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън. Сърцето му преливаше от гордост, когато сведе поглед надолу към момчето, което означаваше толкова много за него. Топлота, която прикриваше спрямо мнозина други, се прокрадна по благородното му лице и той вече не бе строгият, внушаващ страх херцог. Нещо повече — топлата усмивка и нежната обич в погледа му издаваха всеотдайно любящия дядо, какъвто в действителност беше.

Думите му накараха момчето да засияе.

— Ще го направя. Ще видиш. Ще бъда най-добрият корабен капитан, който е живял някога.

— Сигурен съм в това — увери го Едуард, съзрял проницателността и силното желание в чертите на лицето му и разбрал, че е бил прав в преценката си за него. Собственият му син — Ейвъри, бащата на Александър, се бе оказал толкова горчиво разочарование за него и за покойната му съпруга Ребека, че той почти беше загубил надежда за бъдещето. Ейвъри се бе родил с ярко изразени егоизъм и жестокост. Още от най-ранна възраст той изпитваше изключително удоволствие от измъчването на тези, които бяха по-бедни от него. А когато бе израснал и възмъжал, се бе обърнал към хедонистични удоволствия и покваряващо поведение, които бяха опетнили името и честта на семейството. Единствено раждането на Александър бе обнадеждило Едуард. Затова когато Ейвъри и Вивиан не проявиха никакъв интерес към бебето, той лично се бе намесил и бе отвел детето в дома си, където да го отгледа и възпита. За това решение той никога не съжали. Момчето изпълваше с радост неговата уморена душа.

— Къде мислиш, че отиват, дядо? — попита Александър и обърна глава към водната шир, за да проследи неясния силует на кораба. — Към някое вълнуващо място?

— Сигурен съм, че си прав — отговори Едуард. После, обзет от желанието да разкаже някоя приказка на момчето, продължи: — Вероятно ще преплуват всяко от седемте морета и…

— Според теб дали ще срещнат пирати? — прекъсна го Александър и очите му се разшириха, щом даде простор на буйното си въображение. Беше слушал разкази за зли пирати и дори беше виждал картини, показващи как необузданите демони плячкосват всеки плавателен съд, имал нещастието да пресече пътя им. Мисълта, че корабът, който току-що бе видял да напуска Англия, наистина можеше да стане плячка на кръвожадните морски разбойници, го изпълваше със смесица от вълнение и страх.

— Човек никога не знае — каза Едуард тихо. — Никой не може да се чувства в безопасност, когато кръстосва Атлантика. Северноафриканските пирати са навсякъде.

— Онези са от Африка, нали? Онези, които видяхме на рисунката в книгата?

— Правилно, а те са свирепа шайка. — Едуард си спомни ужасяващата картина. Северноафриканските корсари, изобразени там, бяха облечени само в широки, къси до коленете панталони и ярко оцветени тюрбани. Пистолети висяха на коланите им. Бяха захапали ножове между зъбите си и стискаха страховито извити ятагани в ръцете си, докато се прехвърляха на борда на нападнатия от тях кораб.

— Да, но те никога няма да ме хванат — отвърна Александър с широка, безстрашна усмивка. — Когато стана капитан, ще имам най-хубавия кораб с най-добрия екипаж в целия океан. Ние ще ги отблъснем и ще превземем техния кораб.

Едуард почти си представяше как неговият внук отблъсква пиратско нападение. Усмихна му се.

— И как ще наречеш този великолепен непревземаем кораб, чийто капитан ще бъдеш?

Момчето се замисли за миг, после, спомняйки си святкащия пиратски меч и какъв страх беше предизвикал той у него, отвърна:

— „Ятаган“.

— Защо „Ятаган“?

— Защото ще изплаши всеки.

— Имаш право за името. Избрал си го правилно.

— Ще ми помогнеш ли да изпиша името върху моя кораб?

Херцогът беше учуден от молбата му и обясни, че в корабостроителницата има хора, които правят това.

— Не върху големия кораб, който ще имам, дядо! — разсмя се Александър с детско задоволство. — Говоря за корабчето, което ми подари. Мислиш ли, че можем да изпишем името върху него? — Той смяташе малкия макет за най-хубавия подарък, който бе получавал, считаше го за най-ценното си имущество и едва ли не спеше с него.

Едуард също се разсмя.

— Помисли какъв цвят избираш и ще го направим веднага щом се върна.

— Трябва ли да отиваш? — попита Александър, когато тръгнаха към къщата в падащия мрак. Обожаваше своя дядо и ужасно му липсваше, когато отсъстваше.

— Боя се, че е така. Другите ми имения също изискват внимание. Когато станеш по-голям, ще те вземам със себе си, за да видиш колко обширни са владенията ни. Един ден те всички ще бъдат твои, Александър.