Спас Карафезов - Сърцето вижда

През целия си творчески път той ревностно отстоява тази главна идея на обществените грижи, критикува официалните власти, апелира и се бори за нейното осъществяване.

През 1932 г. в книгата „Проблемите на слепотата“ той ще напише с горчивина: „Тия грижи не са само от личен характер, но обществени и държавни. Те имат за цел да направят слепия самостоятелен гражданин, да му възвърнат човешкото достойнство и да го направят чрез труд способен да изкарва прехраната си. Без тия грижи слепият остава товар на семейството си, обществото и държавата. Ако тия грижи се бяха създали у нас още с откриването на Института за слепи деца, както ние искахме, нашите ослепели от войната, от индустрията и от болестите нямаше да преживяват днес тъй мизерно. Те щяха да станат производителни граждани. Възпитаниците на нашия институт също нямаше да мизерстват днес“. През 1934 г. пак ще отбележи: „Задачата за професионалното образование на възрастните слепи, организацията на труда им и грижите за нетрудоспособните възрастни слепи впрочем останаха неразрешени… Всичко, което ослепява над 16-годишна възраст, е оставено на произвола на съдбата.“

В изтеклите дотогава повече от три десетилетия от началото на века държавата и нейните институции не успяват да намерят средства, за да решат проблема за професионалната подготовка и трудоустрояването. Частната собственост, интересите на капитала и конкурентната борба са обективната преграда, която не позволява в условията на тогавашна България трудът на слепите хора да получи масово приложение и те да бъдат приобщени към общественото производство.

След като не намира подкрепа, акад. Пашев прави сериозен опит чрез дружество „Покровител“, основано през 1922 г., да създаде институт за професионално обучение на възрастни слепи със средства, набрани в „Деня на слепия“ (8 ноември), от някои допълнителни източници и фондове. Организацията пристъпва през 1931 г. към построяване на дом-работилница, която завършва и пуска в действие през 1937 г. (сега сградата на ССБ, ул. „Найчо Цанов“ 172). В него до началото на Втората световна война и евакуацията са били обучавани на кошничарство, въжарство и метларство тридесет и трима души. Макар домът да е имал капацитет, областите и общините не изпращали курсисти поради невежество и липса на средства. Тогава регистрираните трудоспособни слепи са наброявали над 400.

По същото време акад. Пашев предприема енергични постъпки за довършване на Дома на сляпата жена, който се строи от Дружеството на българските слепи и се завършва през 1938 г. За целта се отделят средства от Съюза за обществена подкрепа и набраните суми в „Деня на слепия“. Настанени са 28 млади жени, които се обучават в ръчно и машинно плетене, въжарство и тъкачество. Но извършеното е твърде малко. То представлява само оптимистично начало, без да може да покрие реалните нужди.

За положението на слепите у нас преди Втората световна война можем да съдим по мислите на самия акад. Пашев, изложени в апела му от 1939 г: „Мизерията е много голяма и сцените са покъртителни.“

В периода 1935–1939 г. по настояване на академика се въвеждат карти за подпомагане на бедните слепи. Не навсякъде обаче властите са в състояние да изплатят предвидените минимални суми.

Тежка остава участта на хората, в името на които неуморно и всеотдайно работи големият лекар и общественик.

Академик Константин Пашев остави светла диря в делото на българските слепи. Няма въпрос или страна от това дело, до които да не се е докоснал, които да не е анализирал и съпоставил, да не е извлякъл поуки и препоръки, да не е защитавал енергично, далновидно и обосновано. Значителен е приносът му за развитието на социалните грижи и законодателството, тифлопедагогиката, тифлологията и психологията, в практическата дейност за многостранното развитие на лишените от зрение. Неговите идеи за пълноценна медицинска, социална и трудова рехабилитация получиха реализация едва в условията на съвременното общество.

Държавата и общество оцениха заслугите на академик Пашев, като го удостиха през 1950 г. с високото държавно отличие „Димитровска награда“. Неговата разностранна общественополезна и научна дейност намери признание и зад границите на България. Редица чуждестранни академии и висши институти му присъдиха почетни звания и научни степени.

Отбелязвайки 60-годишнината на Съюза на слепите в България, ние си припомняме с благодарност за обществената дейност и значимия принос на акад. Константин Пашев. Заедно с имената на проф. Иван Шишманов и академик Петко Стайнов той е влязъл трайно в делото на българските слепи.