Ето какво пише за Диклич дългогодишният председател на Съюза на слепите в България Стефан Ненков:
„Чувал съм от Диклич, че детството си е прекарал при своите родители в малък провинциален град в Хърватско, по това време провинция на Австро-унгарската империя. Баща му е бил железничар, а майка му — домакиня. Малкият Никола се отличава с буден ум и сръчност, бил отличен ученик, обичал да мечтае. Дълбоко впечатление му направил един прочетен роман за пътешествие до други планети и до Луната. Тогава той бил в четвърти клас, фантастичната книга буйно разпалила въображението му. Дори със свои думи той преразказал съдържанието й на по-малката си сестричка, осиновена от родителите му.
Веднъж заедно с другари отишъл да бере орехи. Като по-сръчен той се покачил най-високо. Край ореха минавал някакъв възрастен човек, който му извикал да слезе, защото клоните, на които Никола стоял, били тънки и имало опасност да се счупят. Но момчето се увличало все по-нагоре и не разбрало кога изчезнала опората под него. Полетяло, но преди да падне на земята, се задържало на по-долните клони. Когато слязъл, всички видели, че от едното му око тече кръв. При падането той го наранил. Майка му го завела на лекар, където промили окото и дали лекарство. Но вместо подобрение започнало да намалява зрението и на другото око. Тогава лекарят казал да отведат детето в загребскага болница и да му направят операция. Родителите изпълнили тази препоръка, но двумесечното лечение в болницата не помогнало. Момчето излязло от болницата почти напълно сляпо. Не след дълго записали Никола в загребското училище за слепи. Голямото нещастие не сломило жизнерадостното момче. И тук то проявява необикновените си способности, както в ръчните занятия, така и в общообразователните науки. Станал отличен акордьор на пиана. На 17 години Диклич завършил училището и постъпил в Загребската консерватория. В консерваторията следвал около шест години и през това време се очертал като добър пианист. Той успешно завършил образованието си, но не получил диплома, понеже не можел да чете партитурите. Диклич се завърнал в родното си градче и започнал да свири на акордеон в една бирария, на вечеринки и различни увеселения. По това време правел и малки турнета до близките градове, за да изнася концерти. Заминал за Словакия, където за кратко време работил в една четкарска работилница за слепи. Но любовта му към музиката скоро го отвела в един пътуващ естраден оркестър. В него Диклич свирел на акордеон. Той и другарите му възнамерявали да предприемат турне в Русия. На път за там те спрели в Румъния, където останали продължително време. Свирили по панаири и кръчми в Кордова и Бесарабия, но на оркестъра не му провървяло и той се разпаднал. Тогава Диклич с още трима свои другари преминал в България и продължили да свирят от град на град. Така те пристигнали в гр. Плевен и тук се задържали за по-дълго време. Другарите на Диклич отново поели своя път, но той отказал да продължи с тях. Градът и хората в него му харесали. Особенно го обикнали младежите, с които той установил близки, приятелски връзки. Той ги развеселявал със своята хармоника, а те го окръжавали с внимание и любов. За известно време той постъпил в една бирария, където свирел на пиано. В Плевен младият Диклич се запознава с дъщерята на своята хазайка. Тя била девойка с добро сърце и се отнасяла към него с топлота и разбиране. По-късно те се оженили.
В края на 17-та година Никола Диклич пристигнал в София и получил назначение за учител по музика в Първа девическа гимназия. През следващата учебна година Министерството на просветата го преместило в института за слепи деца. За тези две назначения най-вече допринесъл неговият кум — Ал. Обов. Администрацията на училището обаче, често му натяквала за липсата на диплома и правоспособнст, а често му и пречела в много негови начинания. Това го огорчавало. Поради чувствителната си натура не могъл да понесе липсата на признание за своята отлична педагогическа работа. Напуснал института и постъпил в една бирария, където възнаграждението му надвишавало учителската заплата.
Семейството на Диклич се заселило в София. То се настанило в една стара вътрешна къща на ул. «Леге» 6. За да се влезе в къщата, трябвало да се премине през някакъв магазин.
Никола обичал децата си. Веднъж, когато малкото му момиченце се разболяло, той бил силно разтревожен и дори плакал.“
След напускане на училщето Диклич изцяло се отдал на задачите за укрепването и развитието на новообразуваното Дружество на слепите в България. С присъщата си енергия той издействал едно малко общежитие и музикални инструменти за сформиралия се оркестър към дружеството. Усърдно подпомагал и насърчавал репетициите на музикантите, които през юли 1922 г. започнали своята концертна деност.
Читать дальше