Спас Карафезов: Сърцето вижда

Големият учен беше и непринуден, естествен човек в общуването и взаимоотношенията си с другите. Сигурните му ръце, които държаха финия скалпел или насочваха лазерния лъч, излъчваха и мекота, и нежност. Това съм възприел не само от ръкуванията. Имаше бърз, блестящ ум и като че ли заедно с тях едно безкрайно търпение. Учудвал съм се как с внимание изслушваше нашите недотам обосновани и понякога недодялани разсъждения в редколегията. Сега разбирам, че е уважавал всеки от своите събеседници и партньори, независимо от това дали са професори или обикновени хора.

Основното в неговия живот, както казва съпругата му, е била работата. Той не се откъсна от нея почти до края. В напреднала възраст участваше като консултант и насърчаваше своите колеги да прилагат най-съвременните методи в офталмологията. Болееше за обзавеждането със съвременна апаратура, за създаване на благоприятни условия за тяхната медицинска практика. Всички, които го познавахме, ще го съхраним в себе си, в нашите спомени и мисли. Той се раздаваше чистосърдечно на хората и това го правеше истински щастлив човек.

Професор Никола Константинов беше неотделимо свързан с проблемите на слепите хора в България, с тяхното дело, беше наш посланик пред обществото и управлението на страната. Той допринасяше със своите разбирания и действия за достойнството на слепия човек, за доверието към неговите възможности, за неговото утвърждаване в обществото.

2006 г.

Те са ми поръчани от проф. Франя Тонкович за тифлологическия музей на Загребския университет. Съставил съм ги през 1969 година.

Следващото кратко изложение представлява един малък сбор от спомени за дейността на Никола Диклич, отнасящи се за времето на неговото пребиваване в България.

Образът на Диклич се е запаметил в съзнанието на по-старото поколение български слепи. И днес те говорят за него с чувство на уважение и възхита от способностите му. Той е имал неизчерпаема енергия. Бил е предприемчив. Проявявал е преданост и другарство, отличавал се е със своята висока музикална култура.

Той се проявява като добър педагог и музикант. Неговите качества са били признати от съсъдбениците му. Още на първата учредителна сбирка те се спират на него и му гласуват доверие да бъде първият председател на Дружеството на българските слепи.

Животът на Диклич в нашата страна е свързан с началния период от зараждащото се социално движение на слепите и борбата им за обществено признание, равноправие и материална обезпеченост. Разбирайки голямото значение от сплотеността за успеха на делото, младият тогава Диклич си поставя за цел да обедини своите другари по съдба. Заедно с още няколко будни и ентусиазирани слепи става основател през 1919 г. на първото дружество на слепите в България и негов пръв председател. Чрез новосъздадената организация Диклич намира широко поле за осъществяването на своите идеи. Той се проявява като неуморен радетел за еманципацията на слепите, привърженик е на въвличането им в общественополезен труд, на развитието на тяхната музикалност. Сам става инициатор за основаване на кошничарска работилница и главен организатор на първия оркестър, съставен от слепи музиканти. Със своя весел и жизнерадостен характер, неповторима обаятелност, допринася много за пропагандиране идеите на слепите сред обществото. Диклич установява широки връзки с видни музиканти и общественици. Негови лични приятели са били професор Никола Атанасов, сьстудент от Загребската консерватория, и Александър Обов — министър в кабинета на Александър Стамболийски. Той умело насочва симпатиите на властите и обществото в полза на своите слепи другари и тяхното дело.

Но в условията на тогавашното общество и най-вече след реакционния деветоюнски преврат в България през 1923 г., Диклич не е могъл да намери едно пълно удовлетворение на своите стремежи. Неговата будна гражданска съвест се бунтувала срещу порядките, деспотизма и кървавата разправа на превратаджиите, преследващи и унищожаващи много от неговите познати комунисти и прогресивни земеделци.

Поради дискриминация той е принуден да напусне педагогическото поприще, където е бил незаменим преподавател и търси препитание за многобройното си семейство в музиката. Свири на различни места по заведения и вечеринки, заедно със свои другари предприема турнета из България с цел да събере средства за Дружеството на българските слепи. Но неговото неспокойно сърце не може да намери хармония в ритъма на този несигурен и подтискащ живот. Той отправя взор към далечни светове и устремен, търсещ нови пътища, напуска България.