Спас Карафезов: Сърцето вижда

Диклич се отличавал с любвеобилна и нежна душа. Той бързо се сприятелявал с хората и с готовност свирел, доставяйки им радост и наслада. Бил внимателен към всички, а те от своя страна го обгръщали с приятелство и обич. Като оценили голямата му любов към музиката, приятелите му събрали помежду си пари и му купили пиано, защото младият човек нямал средства да осъществи тази своя мечта. Диклич не преставал да работи върху себе си. Той се стремял да усъвършенства музикалната си дарба и постоянно се упражнявал и разучавал нови музикални произведения. Успоредно с това преподавал уроци и свирел на немите филми в местното кино.

През 1918 г. Диклич се преселил със семейството си в София, където постъпил като преподавател по музика в училището за слепи деца. Тук се проявил като отличен педагог. Обичал много своите ученици, на които посвещавал часове на дълга и неуморна работа. През този период се задълбочила дружбата му с композитора Никола Атанасов, професор в музикалната академия. Двамата често се събирали, обменяли мисли върху музиката, музикалния живот и култура на народа. По това време Диклич композира китка народни песни и някои други музикални пиеси, нотните записки на които са изгубени. Дирижирал и малък детски хор.

След 1920 г. напуснал института, огорчен от неправилното отношение на администрацията към него и вътрешните порядки. Наред с педагогическата си дейност Диклич отдал своите сили на общественото поприще, като станал един от учредителите на Дружеството на българските слепи и като негов председател извършил голяма работа за пропагандиране на целите и задачите му. Със своите другари по съдба изнасял концерти в различни градове на страната за набавяне на средства и свирел в заведения.

През 1926 г. напуснал България. И трите му деца са живи. Съпругата му не се е омъжила повторно. Повече от 35 години те не знаят нищо за него.

По непълни данни от негови съвременници Диклич е пътувал до Америка. Там е свирил на различни места, включително по влакове и параходи. Завърнал се е в Загреб в началото на Втората световна война. Отива при свои познати в свободната югославска зона под ръководството на Йосиф Брос Тито. С него стават добри познати. Там е свирил и изнасял концерти. След освобождението на Югославия се включва активно в изграждането на държавността и новите обществени структури.

1969 г.

Седемдесетгодишният юбилей на читалище „Луи Брайл“ е добър повод да си припомним някои от неговите дейци. Безспорният връх сред тях принадлежи на първооснователя му акад. Петко Стайнов. По случай сто години от рождението му списание „Зари“ отдели немалко страници, посветени на неговото дело и личност. Към този феномен в живота на българските слепи ще се връщат поколения и ще проникват все по-дълбоко в неговата същност.

Този път бих искал да се обърнем към една друга личност, сякаш забравена, но същевременно неповторимо ярка със своята оригиналност. Доскоро той беше между нас. Напусна ни на 3 октомври 1996 г., неизпълнил своите 72 години. През 70-годишната история на читалището Кирил Костов е бил най-дълго време негов председател — от 1971 до януари 1990 г. Под негово ръководство е увеличен брайловият книжен фонд, за пръв път е въведен разнос на книги по домовете в столицата, постигната е финансова стабилност. Кирил Костов ратуваше за музикалното образование в двете специални училища. В софийското училище читалището е организирало факултативното изучаване на музикални инструменти. Като редактор на брайловото издание „Лира“ от началото на 70-те до 1990 г. Костов допринасяше за музикалната култура и интереси на слепите, отразяваше тяхната художествена самодейност и ги ориентираше в съвременната музика. Но над всичко това стоеше неговият личен пример на даровит и всепризнат музикант, оставил великолепни изпълнения на флейта във фонда на българското национално радио. Кирил Костов е бил лауреат на първото и второ общобългарско състезание за певци и инструменталисти. Носител е на орден „Кирил и Методий“, на многобройни държавни и обществени отличия.

Кирил имаше красиво одухотворено лице. От невиждащите му сини зеници винаги се излъчваше една интелектуална светлина. Имаше високо, умно чело. Беше строен и гъвкав. Никога не се движеше с бастун. Имаше феноменален слух. Той му помагаше не само в музиката. Ориентираше се много добре по улиците. Ръцете му бяха изящни с дълги пръсти. В тяхната пластична прегръдка и движения зазвучаваше вълшебната му флейта. Между нежните и сребърни звуци на този инструмент и искрящото шопско остроумие, достигащо до пиперливост, се простираше необикновеният чар и дух на Киро, както го наричахме. Общуването му с хората беше изпъстрено с весели истории и случки. Сладкодумието му потичаше като мед направо от душата му. Той умееше да беседва еднакво и в селската кръчма, и в светския салон. Влизаше бързо в контакт с най-обикновените хора от улицата и с властници и учени. Не се боеше да казва това, което мисли. Не му се разминаваше и страданието, понякога заради изречени истини. Той сякаш беше всмукал най-здравото и силното от шопската философия. Киро беше едно потвърждение на максимата, че издигнатите духом хора в живота остават земни и непосредствени.