Спас Карафезов - Сърцето вижда

Иска ми се да завърша с вярата, че Кирил Костов не е забравен. Неговата флейта ще звучи по вълните на българското радио, слепите ще четат писаните от ръцете му брайлови томове. Споменът за него ще оживява в сърцата на неговите близки и приятели. Заразителният му пример на свободолюбив човек и талантлив музикант ще насърчава и вдъхновява идното поколение.

1996 г.

Срещнал съм се с него през лятната ваканция на 1958 година. Тъкмо габровският клон на „Успех“ се беше преместил в трикотажния отдел на текстилния техникум. Имах представа за разположението на вътрешността и двора. Учил съм в този техникум. Запозна ни Ненко Семов, мисля, че беше секретар на младежката организация. Бях студент по право трета година и имах някакво особено самочувствие на младеж, който идва от столицата и университета… Иван Илиев ми изглеждаше твърде обикновен човек, говореше тихо и спокойно. По онова време беше избран за партиен ръководител. По-късно става управител на клона. През юни 1959 година Третият съюзен конгрес го избира за председател на Съюза на слепите в България. През есента на 1959 година отново се срещнахме. Беше в голямата стая към двора на съюзния апартамент на пл. „Славейков“ 1. Посрещна ме любезно. В „кабинета“ му работеха и други служители. Така започна скромно своята кариера на първи ръководител на Съюза на слепите. Неговите качества на разумен и уравновесен организатор е оценило Министерството на народното здраве и социалните грижи заедно с партийното ръководство на Габрово, за да бъде издигната кандидатурата му.

През Втората световна война, още през 1941 година той е бил секретар на РМС в родното си село Кавлак, Великотърновско. Роден е на 20 януари 1923 година. По това време е работил в местната мелница. Заради нелегалната му дейност е осъден и пратен в затвора в Шумен и Варна през 1942 година. Там силно намалява зрението му в резултат на изтощение. Във варненския затвор слуша лекции от изтъкнати по онова време личности, които в по-късни времена, при социализма, стават ръководители на окръжни комитети на БКП, висши държавни служители. Негов близък беше известният проф. д-р Александър Янков, преподавател в СУ „Климент Охридски“ по международно право. Спомням си как по-късно, през 70-те години при една среща с Иван Илиев, на която и аз имах възможност да присъствам, ни разказваше как в качеството си на български посланик в Лондон е връчил акредитивните си писма на английската кралица Елизабет II. На този разказ Иван Илиев се усмихваше тихо. Това беше присъщо на неговия начин на реакция. Политическият му актив и работата му с хората в габровското предприятие наистина са натежали при издигането на неговата кандидатура. За това е спомогнал и опитът му като кмет на родното му село и председател на местната кооперация, когато окончателно изгубва зрението си. След 1959 година под ръководството на Иван Илиев Съюзът на слепите в България пристъпва към едно строителство, непознато за онова време. Той, заедно с Желязко Пеев, Тодор Шошев и ръководството на съюза, изгражда едно дело, което и в днешните времена носи доходи на ССБ. Те възприемат за образец Всерусийското общество на слепите. Започват строежа на жилищно-производствени комплекси за слепите, както и производствени филиали в някои от по-големите градове. Идеята е окончателно заимствана след тяхното посещение на руската организация през 1960 година. Изпълнителното бюро на съюза (днешния Управителен съвет според новия устав), и Централния съвет на ССБ приемат една широка строителна програма. По-късно председателят Илиев сам ми е казвал: „Когато ходех в министерството при моите ръководители и в съответните органи на правителството, те ме гледаха учудено и ме питаха не е ли много нереално това… А в нашата дирекция, пред която бях длъжен всяка седмица да ходя и да докладвам за това, което сме извършили и това, което предстои да правим, ми казваха: «Илиев, ти си един фантазьор.»“ Да, но този химерен замисъл в течение на годините се превърна в действителност. Започна се и се завърши строителството на производствени и жилищни сгради, на общежития и културни домове във Варна, Дряново, Пловдив, почивните станции в Обзор и Дряново. Столицата бе оставена за по-късно, тъй като съюзната сграда на „Найчо Цанов“ 172 по онова време беше достатъчна за капацитета на софийското предприятие. Разбира се, направи се и първата копка на комплекса през юни 1973 година.