Спас Карафезов - Сърцето вижда

Опознах отблизо председателя Иван Илиев още когато бях заместник-председател на районния съвет в столицата. Имах шанса да бъда привлечен в неговия екип през декември 1971 година в качеството ми на негов заместник. Тогава вече Иван Илиев се беше утвърдил като ръководител, имаше общественото признание не само в страната, но и в чужбина. Нашата организация беше приета в Световния съвет за благополучие на слепите. На неговите форуми Иван Илиев оглавяваше българската делегация в Лондон и Делхи, в Сан Пауло, Бразилия, посещаваше организации на изток и запад. През 1974 година бе избран за вицепрезидент на Регионалния комитет за Европа към Световния съвет. По онова време имаше две световни организации, които по-късно се обединиха в Риад, Саудитска арабия, и създадоха днешния Световен съюз на слепите.

През 1974 година нашият съюз бе организатор на големи лекоатлетически игри на представителни отбори от бившите социалистически страни. Проявата се състоеше във Варна и в нея взеха участие повече от 220 чужденци. Тогава се зароди идеята да бъдем инициатори за учредяването на една международна организация за спорта на слепите. На съвещанието в Двореца на спорта присъстваха ръководители на спортните делегации, сред които беше председателят на слепите и слабовиждащите на ГДР и секретар на европейския регионален комитет д-р Хелмут Пилаш. Така по негова инициатива и решение на регионалния комитет в паркхотел „Москва“ — София през март 1975 година бе формирана Европейската регионална комисия за спорт, оглавена от българския председател.

Под ръководството на Иван Илиев се основаха редица съюзни организации на слепите в цялата страна. Те съвпадат със седалищата на днешните окръжни градове. Той полагаше грижи за развитието на студиото към читалище „Луи Брайл“. Сключи договор с организацията на слепите в Германия за доставка на първата съвременна брайлова печатна машина. Насърчаваше образованието и спорта на младите хора. Подкрепяше инициативите на своите сътрудници и кадрите от цялата страна. С благия си характер намираше подход към тях.

Наблюдавал съм го на заседанията на ръководството. Имаше търпението да изчаква и изслушва мненията на всички. Накрая извличаше общото решение. Авторитетът му в оня период беше безспорен. Дългият му престой на кормилото обаче водеше и до други последици. По-младите и образовани слепи смятаха, че е време съюзното ръководство да се поеме от друг ръководител с висше образование. Те не му спестиха компрометиращи изложения до Централния комитет на БКП. Както се шегуваше самият Иван Илиев, когато бил на посещение в Германия и шефът на тяхната организация го запитал какво образование има, той шеговито и с усмивка му отговорил „Завършил съм политическа академия“. Трябва да кажа, че той четеше непрекъснато. Вземаше чанти с ленти, а секретарката му и служителите го запознаваха с документи на политическата власт и правителството.

Около уволнението на двамата диригенти се създаде напрежение. Разбира се, и в провинцията е имало неудовлетворени амбициозни хора. Освобождаването на първия заместник-председател на съюза Константин Гайдаров през януари 1975 година доведе до бързо ускоряване на събития, които се превърнаха в лична драма за Иван Илиев. Той допусна и една грешка в своите взаимоотношения с Петко Стайнов. Неговата симпатия беше на страната на младия диригент, докато академикът поддържаше своя ученик — главния диригент Михаил Карамихайлов. Стоян Бабеков беше член на бюрото на ССБ в периода от 1967 до 1971 година. Неправилното уволнение на двамата доведе и до намесата на акад. Петко Стайнов. Той е сезирал най-висшето политическо и държавно ръководство да вземе отношение по съюзните дела. Докато в миналото композиторът е смятал Иван Илиев като шанс за съюзното ръководство, след уволнението на неговия ученик нещата се преобърнаха. Във върховното политическо ръководство са постъпили многократни изложения, докато се стигна до заседанието на бюрото в началото на юни 1975 година, на което присъстваха зам.-министърът на труда и социалните грижи Георги Георгиев, заместник завеждащият икономическия отдел на ЦК на БКП Петър Цеков, инструкторът от отдела Йордан Божилов и директорът на Социални грижи Цветана Маринова. На това инфарктно заседание бе прочетено общо становище на представителите на политическата и държавна власт, че са допуснати сериозни политически и организационни грешки в работата на председателя. Дотогава беше натрупан фактологически материал и бяха поискани мненията на членовете на ръководството поотделно в икономическия отдел на ЦК на БКП. По онова време този отдел наблюдаваше дейността на нашия съюз заедно с министерството. Преобладаващата част от членовете на ръководството се опитаха да защитят своя председател, но се получи пробойна. Някои от нас го упрекнаха открито в грешки и дори предложиха да му се намери работа след освобождаването. Интересно е, че има съхранен магнетофонен запис на част от заседанието. Спомням си с каква горчивина и вълнуващ глас Иван Илиев каза, че става жертва на една неоправдана политическа интрига срещу него. На самото заседание се прие да бъде свикан извънреден пленум на Централния съвет за освобождаването на Иван Илиев. По-късно съм чувал, че официалните лица според тяхната версия са искали само да проучат мнението на ръководството и да поискат наказание за неговия председател. През следващите дни аз последен бях извикан в ЦК. Очаквах, че ще ми съобщят, че следва също да бъда изведен от ръководството. В продължение на половин час те ме изслушаха и заключиха: „Вие поддържате вашия председател, но трябва да знаете, че и Вие носите политическа отговорност. Ние преценихме, че трябва да водите пленума за освобождаването на вашия председател и избора за председател на другаря Тодор Шошев.“ Заедно с Иван Илиев бяхме политически порицани от Димитровския комитет на партията на заседание на районния комитет на БКП. Ще подчертая, че самият той беше член на този комитет и на Националния съвет на Отечествения фронт. Беше редно ръководителят на Съюза на слепите в България да участва в политическите структури на страната, което му даваше възможност да лобира за интересите на слепите хора. Това беше правилна политика на съюзното ръководство и тя намираше приложение в цялата страна. Изпитвах дълбоки душевни терзания. Аз оставах, а Иван Илиев, с когото работех и бях щастлив, че заедно с него правим нещо за слепите хора, беше принуден да си отиде. В сградата зад ССБ, в един клуб на ОФ, се състоя този тъжен пленум. Спомням си, че когато се връщахме от него с Цветана Маринова, тя ме водеше. След завоя до входа на ССБ тя се разтресе и с глас заплака. Това беше израз на сърцето й и на нейната съвест. С това ме спечели за цял живот. Трагикомичното беше, че новият председател запечата кабинета на Иван Илиев веднага след пленума. Той остана при мен и моите колеги от отдела. Привечер го закарахме вкъщи. Така започна отливът от него. От ония, които му се кланяха и разчитаха на него, дори и тези, с които е пътувал до чужбина. Благ и добродушен, той прие тази своя нова участ. Знам, че ходеше до своите приятели в Дряново, а там все още бяха останали такива. Имаше ръководители, които се страхуваха от срещата с него. Това е политическата съдба на падналите от власт.