Спас Карафезов - Сърцето вижда

Съюзното ръководство е поело ангажимент в близко бъдеще да издаде неговата книга. Национално читалище на слепите ще я отпечата на брайл.

Стоя пред саркофага на Желязко Пеев. Покрит е с цветя. Около него са поставени венци на признателност. Напусна ни един чист, добър човек. Отиде при своята светлина, на която служеше през целия си живот. Няма да бъде повече сред нас. Убеден съм, че неговият пример ще бъде образец за поколението, което идва след нас. Нашето общество се нуждае от чисти и нравствени личности. Такъв беше и остана Желязко Пеев.

Август 2004 г.

Само преди няколко месеца, на 12 декември, ние чествахме неговата шейсетгодишнина. Заобиколен от свои другари от Централното управление, Минчо Стоянов с вълнение прие за втори път почетната златна значка на съюза. Последвалото заседание на редакционната колегия се превърна в малко тържество. На уважавания главен редактор всички казваха добри думи, а той се държеше все тъй непринудено и скромно. Това бе негова отличителна черта, позната на всички. Никога не разказваше за себе си. Само в последните месеци от живота си по настояване на приятели написа спомени за годините, прекарани в института за слепи. Не шумеше около своята дейност. Начертаните цели постигаше бавно и методично. Беше събрал много знания върху съвременните проблеми на слепия човек и търсеше начин те да намерят решение. Неговата упоритост и трудолюбието му бяха пословични. Прояви ги и в последните си дни, до последния си час…

На 3 април 1980 година Почина нашият другар и съратник Минчо Стоянов Минчев, нашият дългогодишен главен редактор. Една мисъл е заседнала в съзнанието ми — след себе си човек оставя дирята на своя живот, наследство от идеи и дела, отдадени на хората. Ние помним точността и мъдростта на перото му, неговата подкупваща честност, щастливото съчетание на прямота и благост в характера му. Неговите статии, както и душевността на техния автор, се развиваха и обогатяваха заедно със задачите и проблемите на списанието. „Зари“ навърши тридесет години и това е част от жизнения път на Минчо Стоянов, а може би е историята на неговия живот, времето, през което той се изяви най-пълно като личност и творец.

Осмелявам се да пиша за този, който приживе не допусна нито ред за себе си, който строго би осъдил всяка превзетост и излишество. Ще ми помогне един последен дълъг разговор. На помощ ми идват и нашите многогодишни другарски и служебни срещи.

Може би силата и твърдостта му идват от родния край. Сипеи и стръмни урви са протегнали склоновете си направо към небето. Тревата и дърветата са вкопчени здраво в малкото земя, за да не бъдат отнесени от пороите и ветровете. Там, където две планински реки се съединяват, едно селце носеше името на габровския въстаник Тотю Иванов — Тодорчетата. То бе в самата пазва на Балкана, под острите върхове на Мечови чуки и Мара Гидик. Като всички балканджии и родителите на Минчо били работни хора. Баща му имал много занаяти — разбирал от дърводелство, правел крини. Ходел по далечна Добруджа да строи къщи. На година и половина Минчо изгубил зрението си. Голяма била мъката на родителите му. Какво ли не опитали те. Къде ли не ходили, но без резултат. Минчо растял буден и жизнерадостен. Участвал в игрите заедно с другите деца. Приказките и легендите на майка му и баща му, на дядо му Минчо — опълченеца, и на местния учител породили любовта му към знанието и книгите. Известно време посещавал селското училище, но скоро разбрал, че не е възможно да учи с виждащите си другари. Баща му, посъветван от габровския учител Стефан Пулев, през октомври 1929 г. го завел в института за слепи. Тук неговата любознателност намерила плодоносна почва. Малкото момче с нетърпение очаквало вечерните часове, когато всички събрани в училищния салон, слушали книги, четени от учители и възпитатели. „Дълбоко впечатление у мен оставиха «Клетниците» и «Мъртвите сибирски полета» — разказваше Минчо. — Преди да заспим, ние дълго коментирахме чутото и с нетърпение очаквахме следващата вечер. Увличаха ме литературата, математиката и историята. Учех цигулка при Николай Бехтеров, а пиано при Петко Стайнов. Към края на обучението си вече свирех първа цигулка в училищния оркестър. Имах и солови изпълнения. Тези мои музикални прояви отдавна са забравени, а у нас е останала само цигулката.“

Траен спомен от института оставят учителите му Загоров, семейство Шекерджиеви, класната Караваневска, Люба Кацарова. Той учи заедно с именития певец Христо Маринов, със съгражданина си Димитър Донков. Дружбата с тях продължава през целия им живот.