Спас Карафезов - Сърцето вижда

Института завършва през 1938 година. По съвета на композитора Бехтеров предприема стъпки за продължаване на образованието си в гимназия. Със специално разрешение на Министерството на просветата му се дава възможност да учи в средния курс и той става първият у нас сляп гимназист. Училищните власти го посрещат със съмнение и на първите му изпити присъства лично и директорът. Необикновеният ученик се представя добре, проявява самостоятелност, служи си с пишеща машина и скоро спечелва доверието на своите преподаватели, сред които е бил и известният днес академик Димитър Косев.

През 1939 г. Минчо Стоянов спечелва конкурс за печатар в института за слепи. Срещу оскъдно заплащане той копира книги за учениците. Оттогава и до края на живота си се занимава с коригиране на релефни текстове и се проявява като тъньк познавач на българския брайлопис. Прилагайки творчески правилата на книжовния език, той спомага за развитието на родната релефноточкова система. Не скриваше радостта си от това, че днес издаваме достатъчно учебници на брайл и не пропускаше да подчертае, че дълги години в института за слепи учениците имали само буквар, че първите десетина брайлови заглавия били написани с доброволен труд на учители и ученици. За да задоволи литературния си интерес, а и поради липсата на книги бил препрочел дванадесет пъти „Нещастна фамилия“.

През целия си живот Минчо не се раздели с книгите. Негов любим автор бе Лев Толстой. Възхищаваше се от делото на Айнщайн. Навярно под влияние на тези титани е изградил у себе си такива черти като задълбоченост и уравновесеност.

През 1945 г. будният сляп гимназист взема успешно матура в Първа мъжка гимназия и още същата есен става редовен студент в шуменския учителски институт. След две години го завършва с отличие, но тъй като в момента нямало свободно място за учител, работи пак като печатар. По време на войната бомба унищожила печатарската машина и той е принуден да пише на ръка. За известно време става възпитател, а след това получава назначение за преподавател по история и френски език. Когато училище „Г. Димитров“ се премества във Варна, той заминава за там с още неколцина колеги и остава единственият сляп педагог. Междувременно следва задочно и завършва педагогика в Софийския университет „Климент Охридски“. Учениците му го обичат и почитат, откриват в негово лице нравствена опора, разбират, че и без зрение човек може да има широк кръгозор и да заема достойно място в живота. Пред тях, а по-късно и в редакцията, навсякъде и при всички случаи Минчо отстояваше идеята за самостоятелност и упование в собствените сили, призоваваше към създаването на умения и навици, които да превърнат слепия човек в независим и пълноценен труженик.

През 1951 г. Минчо свързва живота си с Валентина Христова, наша другарка по съдба. Ражда им се дъщеря. Обичта към семейството след много години той ще разпростре и върху двамата си внука, радостта от които носеше винаги в сърцето си.

Почти 15 години, от 1953 до 1977 година, Минчо Стоянов е коректор на читалище „Луи Брайл“. И тук работата му се отличава с изключителна прецизност и компетентност. Но върхът на неговите успехи и разцветът на способностите му идват с редакторската работа. Неговата ерудираност и образованост в областта на тифлологията, владеенето на руски, френски, есперанто, познаването на полски, чешки и сърбо-хърватски език намериха сполучливо приложение в журналистическата му практика. Поел „Зари“ от 1953 г., той укрепна и се разви като творец успоредно с възходящата линия на списанието. Прояви качества на организатор и автор, на добър познавач на културните потребности и духовните въжделения на другарите си по съдба. Ние ще запомним бюрото му, отрупано с чуждестранни брайлови списания, в които той се ровеше безкрайно, за да намери някоя новост или мисъл в полза на актуалните тифлологически задачи.

Минчо Стоянов има свой принос и в обществения живот на зрително увредените. Бил е член на Върховния съвет на Дружеството на българските слепи, участвал е в първия обединителен конгрес на съюза, от 1958 до 1963 г. е член на бюрото на Централния съвет. Повече от 25 години бе несменяем секретар на читалище „Луи Брайл“, а на два пъти е бил избиран и за негов председател. За ползотворната му дейност и по случай 50-годишнината на читалището Комитетът за култура го удостои с почетна значка, а за големия му принос към списание „Зари“ Държавният съвет го награди с орден „Кирил и Методий“.