Спас Карафезов: Сърцето вижда

Когато първите диригенти на оркестъра — Николай Бехтеров (сляп композитор) и Андрея Борчан го напуснали поради заминаването си в чужбина, Диклич сам станал диригент и същевременно пианист. Предстояла му тежка работа за снабдяването на оркестрантите с брайлови ноти. С нея обаче талантливият музикант и диригент се справил, като ползвал помощта на проф. Н. Атанасов. Заредили се продължителни гастроли на оркестъра в провинцията, които минавали при подчертан успех. Диклич умело се справял и с двете функции на председател и диригент. В различни краища на страната посредством музиката и с вдъхновено красноречие той разяснявал пред обществеността идеите на дружеството в борбата на слепите за равноправен и пълноценен живот. На състоялия се I конгрес на организацията през лятото на 1924 г. Диклич отново бил преизбран в ръководството, но той повече не взел участие в неговата работа.

Кървавите юлски събития ускорили връщането му в Плевен. По същото време той започнал строеж на къща в покрайнините на града. До края на годината се преместил със семейството си там. По-късно съобщил за намерението си да пътува из Латинска Америка и напуснал страната.

Посещавайки канцеларията на дружеството, Велко Рамаданович, включен в една югославска делегация, предаде, че Диклич го е посетил в института за слепи в гр. Земуон и обяснил заминаването си от България с преследването му от новото правителство като активист на земеделското движение и човек с прогресивни възгледи.

За пребиваването на Никола Диклич в Плевен разказва неговият съсед Исак Аронов:

„Домът на Диклич се намираше недалеч от нас. Случвало ми се е често да го срещам на улицата и да разговарям с него на различна теми. Никола с удоволствие се спираше и радостно ме назоваваше, защото моят глас му беше станал вече познат. Не само с мен той разговаряше с желание — негова черта бе да бъде общителен с всички, и затова рядко си отиваше до къщи сам. Почти винаги го придружаваха младежи, а понякога цяла група и често съм ги чувал да пеят или да се смеят на висок глас.

Веднъж узнах за решението на Никола да свири в местното кино, като съпровожда с хармониката си немите филми. Трябва да кажа, че той проявяваше особено голям интерес към това ново изкуство. Срещнахме се с него на улицата пред нас и след като поговорихме малко, Диклич ме помоли да му разкажа съдържанието на новия филм, който бях гледал предния ден. Предложи ми да отида този ден пак и да седна близо до него, за да му обяснявам картините. Вечерта ние бяхме отново заедно и аз тихо му описвах изображенията на екрана. Тогава Накола според картината на преживяванията на героите променяше мелодията. Той тъй дълбоко се вживяваше в своето изпълнение, че ние зрителите имахме чувството, сякаш сам предварително е гледал филма — тъй сполучлив беше неговият музикален съпровод и съответстваше на нашето настроение. От този ден нататък Диклич всяка вечер свиреше в киното, подпомаган от мен и своите приятели.

След заминаването на Никола от Плевен и появата на говорящия филм, любителите на киното много често си спомняха за него и пеещата му хармоника.“

В края на 1968 година ми се случи лично да се срещна и запозная със съпругата на Никола Диклич. Тя ме посрещна любезно и за краткото време на нашата среща разказа някои неща за своя съпруг. В очите на тази рано побеляла жена заблестяха сълзи. Въпреки твърдостта на своя характер тя се вълнуваше силно от спомените, които все още съхраняваше за Диклич. Ето какво узнах от нея:

Диклич пристигнал в България през 1912 г. След кратка обиколка из страната отседнал в Плевен, където престоял до края на 1917 г. Това време съвпада с големи исторически събития. Градът преживява Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. През него минават полкове, лагеруват военнопленници. В тази шумна атмосфера попаднал Диклич, сякаш дошъл да разнесе светлинки на жизнерадост сред сивите облаци на скърби и тревоги. Той бил желан навсякъде. Игривата музика на неговата хармоника можела да се чуе на войнишките вечеринки, на младежките сбирки, в офицерския клуб или бирарията. Негово основно занятие било свиренето, чрез което си изкарвал оскъдната прехрана. Но тук, в Плевен, той създал тесни връзки с будни и прогресивни младежи — приятелство и дружба, които впоследствие ще го сподирват по време на цялото му пребиваване в България. Запознал се с Евдабия Анастасова и през 1915 г. сключил брак с нея. Кум им станал техният общ приятел Ал. Обов. През същата година им се родила дъщеря Николина, през 1917 — Ана, кръстена на неговата майка, а през 1920 година — Звонемир.