Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

— Понеже Надин трябваше да се върне в училище, за да не ми спрат детските, не можах да изпратя дрехите в пералнята, та ще си съхнат тъй до вечерта. Не ми пречат, аз не съм висока, това е предимство, ама влагата не е добра за малките.

Тя запалва лампата. Времето е много лошо, средата на зимата, но прозорците никога не се отварят, пердетата никога не се вдигат. „Видяхте ли какво съм купила за нещата, на малкия Давид?“ — пита тя, показвайки с гордост барчето, имитация на палисандрово дърво, на което липсват стъклата.

— Исках една секция, ама беше много скъпо. Понеже кръстницата на Надин не го държеше вече в караваната, аз й рекох: „Купувам го“. И двете имаме сметка, това е чудесно. Идния месец ще й взема сгъваемото легло. Тъй като големият й замина войник, то вече не й трябва, а пък моите вече няма да са по две на легло.

За нея сгъваемото легло е най-добрата мебел. Леко, удобно, то може да се подмокря всяка нощ, както и става. Шестте деца се напишкват в леглото.

Тя премества съхнещите кърпи надясно, за да освободи ъгъла на телевизора. Два часът е, време за филма в понеделник. Хремавите и кашлящите ще се лепнат пред екрана и образът ще заподскача, разкривен и накъсан. Телевизорът трябва да отиде на поправка, но по-напред трябва да се плати поправката на другия, който вече е там. Двата апарата, купени от съседи, които искаха да имат нов с повече канали, се редуват при техника, който си изчислява тарифата така, че да е точно под цената на оказионните телевизори, а пък антената върху къщата пада при всеки порив на вятъра.

Рядко пазарува от градските магазини. Съседите услужват, а веднъж на два дена отива на покупки до най-близката будка и бакалницата в града — гумени ботуши, хартия за писма, бельо, включително и часовникът на Серж. А има и търговски агенти. „Госпожа, аз съм от къщата Хикс, всякакви порцеланови и кристални изделия. Вашето име фигурира в нашия списък на платежоспособните и бих искал да се възползвате от едно изключително предложение.“

Тя, която дължи пари едва ли не навсякъде, понеже не може другояче, ако иска да спазва това, което според както тя казва, поддържа известна представа за самата нея, се оказва включена в списък на платежоспособните. Не пита как така. Тя, недоверчивата, не съзира измамата. Този младеж с вратовръзка на точици, с куфар и кочан разписки, е изпратен от някаква невидима сила.

За първи път някъде са я оценили. Реабилитирана е. Много й е драго, но същевременно членството й в този частен клуб й налага ново задължение. Тя купува шест чаши за кафе, подредени в тапицирано сандъче. Ще останат изложени там като диплома. Хубави са, нали?

Серж си кара моторетката без застраховка. Виновни са „родителите му“, дето не са я платили.

Майка му не се сдържа, когато дойде съдията-изпълнител, цялата пламна от гняв. Той скъса призовката.

— Само туй да беше! Той ме нагруби, трябваше да го видите! Какво ще разправям на баща им за глобата? Не трябва да му казваме, иначе ще убие Серж. Ей, дечурлига, да не изтърсите?… Брюно си трае, не казва нищо, ама Надин е страшно подла. Когато може да ме наковлади, никога не пропуска. Но този път, Надин, ако си отвориш устата, ще си имаш работа с мене.

На своите тринайсет години и с лакираните си нокти Надин не прилича на останалите. Големи очи на възрастна, които не трепват, матов тен. Вярно е, че издава майка си, но само за едно — че прекалява с пиенето. Баща й дава на нея парите за деня, преди да тръгне, тя ги разделя на две и дава втората половина на майка си, като се върне вечер от училище, ако изобщо е ходила. За всяко ядене се пазарува отделно.

Парите за покупката на „секцията“ от съседката и вързопчето с дрехи от Католическата помощ, за такси никой следобед, като я стегне шапката и отиде на гробищата, идват от другаде: от семейните надбавки (това, което остава след удръжките), и от печката, продадена на битпазар.

Квадратната метална кутия от сладки е пълна със снимки. Тя ги показва на възпитателя на Жаник, той е симпатичен. Снимки, направени по улицата, снимки от паспорт, черно-бяла снимка като булка пред кошница с цветя.

— Не се вижда, че цветята са червени, а аз се бях облякла един месец по-късно, защото валеше много в деня на сватбата. Тука се вижда мъжът ми, бащата на големите. Мога да ви кажа, че беше целият от мускули… Тук пък е сестра ми, не е излязла ясно. Ето я Надин с кръстницата си, вече седеше, а трябва да е била на шест месеца. Най-големият ми син, Роже. Много прилича на Серж, особено като малък. Тук си показва татуировката, беше на осемнайсет години — тъкмо го поотпуснаха и поискал да му изпишат „жълта фланелка“. Правиха му и трапанация, мисля, но така не се оправи. Беше безразличен към всичко. Впрочем изповедникът ми каза, че си говорел на себе си, тъй да се каже. Тук ще познаете съседката от времето на мъжа й с колата им. Кател като войник. Аз съм генералът! Айфеловата кула, не знам какво търси тук. Ето ме и мене пред Съдебната палата в Компиен. Една година след смъртта на Роже, аз направих цяло поклонение от Съдебната палата до затвора, отивах за първи път там, ама… него вече го нямаше. Даже един английски турист ме снима с апаратчето на Серж. Ето го затвора. А пък разправят — приятен като врата на затвор! Уверявам ви, че хич не са привлекателни отвътре. Свещеникът беше чудесен. Млад, но представителен! Показа ми църквата, залата за телевизия, изпроводи ме до гарата и ми каза: „Обичайте много другите, аз ще се моля за него!“ Изпратих му едно мъничко порткле с портретчето на Роже за спомен. Но все едно, че не съм ходила, защото това, което исках да видя, беше килията… А това тук е на коледна елха каза само съседката, която още не беше отворила уста.