Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

Майката става веднага, след като в къщата е само малкият. Сресва се, като се навежда малко, за да се вижда в угасения екран на телевизора. Вярно, че има огледало до мивката, Кател се бръсне пред него. Ама това си е кътчето на Кател. Тя изважда две чаши, защото кръстницата на Надин минава, преди да пуснат децата от училище, и продължава с нея тоя вид разговори, които е започнала съвсем сама в леглото. Когато мисли, тя се обръща към някого.

— А бе, аз предпочитам оня мъж; ще ми кажете, че не е свободен, ама аз го предпочитам пред стария му приятел, оня, дето го блъсна една „Естафета“, защото аз си мисля, че между приятели от детинство никога не върви.

— Защо?

Устата й се е закръглила като запетайка, но премълчава неизразения си личен опит.

— Не знам.

Тя не казва всичко на тези жени, които вижда почти всеки ден. Не биха разбрали. Не казва също, че пие. Тя го допуска.

Това не би се случило по времето на моя съпруг. Хич и не помислях. А после, като ме изостави, беше наистина тежко, получих тази къща, но не познавах никого. Ама аз съм действен човек, не се сврях в ъгъла, нещата се занизаха едно подир друго и човек привиква. Та тогава съпругът ми дойде да вземе Роже, който беше малък, и тогава се свързах за първи път с адвоката Льофевр. Ако го нямаше Роже, когото се надявах да виждам от време на време, щях да имам възможност да замина за Марсилия. Но има празноти, премълчани неща.

— Съдбата пожела да срещна Кател. Та оттогава съм свободна през деня. От този момент свикнах. Започнах да се виждам със съседите, пийнем по чашка, човек е сред свои, това създава атмосфера. Няма да отида в кафенето например, никога няма да ме видят на тезгяха или пък някъде на маса. Но тук, като сме две-три, смеем се над нещастията си. Пък може да е и наследственост. Бях много малка, когато баща ми умря, за него не зная. Ама майка ми, тя попрехвърляше! Да бяхте видели каква смрад беше у нея, когато умря! Що празни бутилки, че и хлебарки, даже върху нея. Сестра ми може би е още по-зле. Но при мене не е непреодолимо, мога да спра още отначало. Когато бях бременна с Брюно, не съм пила нито капка, спомням си добре. Не, то ми е, както другите взимат лекарства.

Тя се надсмива на себе си.

— Може би, дето после ставам по-чевръста в устата. Така си казвам, каквото ми е на сърцето… Един ден дойдоха от социалната помощ от завода на бащата, дадох им едно вързопче и не съжалих. Ама бащата се жалваше поне една година подир това. За Серж пък ме е страх да не би да стане алкохолик някой ден. Той обича да пие. На 13–14 години пиеше бира. Чупеше всичко. Заради него се скарах със социалната помощ, попитаха ме, моля ти се, дали не съм му слагала вино или калвадос в бибероните. Трябваше да им се водя по акъла. А когато не им уйдисваш, автоматически не разбират вече нищо. Дванайсет години се помиряваме. Забележете, че след тази история жената от социалната е идвала само веднъж. И мене ме нямаше. Или пък децата са казали, че ме няма.

Тя избърсва носа на Давид.

— Виждала съм сестра си да слага калвадос в шишето на дъщеря си. На тая, ненормалната. Не казвам, че това е причината. И освен това момичето беше хремаво. А не, Серж за малко да умре на година и половина; остана си болнав в ушите и в главата и се разболява, когато пие. Затова не му се сърдя, когато откача.

Ужасно беше, когато майка й се напиеше. Юрганът правеше корема й огромен и го ограждаше с волан избелели цветя.

— Същинска умряла крава — казваше сестрата на Югет.

Тя беше наистина ужасна, Рьоне.

Югет знаеше, че ще я оставят на мира до вечерта. Тя напускаше своето дърво или тавана и се настаняваше в къщата, последвана от котката. Включваше радиото, гласовете пращяха зад платното над скалата, претопляше си мляко, ядеше, когато си искаше, и, разбира се, не миеше нищо. В четири часа не бързаше да се прибира.

— Ще накъсаш ли трева за зайчоците? — питаше я Деде, когато пред училищния вход се разпиляваше тяхната редица, на най-големите, 13–14-годишните.

— Може.

Деде беше смешен изобщо. Не беше от селото. Семейството му го беше изпратило у някакъв кръстник през войната и после той беше останал при него. Вече не твореше за Париж, както в началото, но казваше „зайчоци“, имаше малки кръгли очила и широки панталони, пристегнати с колан.

Те вървяха покрай канавките да пълнят един чувал с фий — със захабен нож и изтръпнали пръсти.

— Тази нощ ще има слана — предсказваше той, — гледай чайките зад плуга.

— Какво те засяга дали ще има слана тази нощ?