Ханс Носак: Момъкът от морето

След известно колебание се съблякла, надянала банския си костюм и предпазливо нагазила в морето. Най-напред водата й стигнала до глезените, било много приятно и освежително. Но тя не се хвърлила във водата, а навлизала стъпка по стъпка навътре внимателно — сякаш не искала да оставя следи в пясъка по морското дъно. Скоро водата стигнала до хълбоците й. След това стъпила на плитчина, която я издигнала почти съвсем над водата. Но после отново нагазила в по-дълбоко. Когато водата започнала да плакне раменете й, тя си помислила: „Сега вече ще заплувам назад към брега.“ И тъкмо в този момент се случило.

Може би не се изразявам съвсем точно, като казвам „почувствувала, че някой я хваща отзад“. По-скоро нещо се закачило за крака й.

Хана се помъчила да опипа какво е и останала с впечатление, че нечия малка ръка се е вкопчила в коляното й. По-точно една малка длан. Това естествено е било сетивна измама, предизвикана може би от водата.

Хана отдръпнала учудено ръката си и полуизвърната назад, погледнала във водата. Различила при краката си някаква бяла фигура, ала не могла точно да я разпознае.

— Пуснете ме! — извикала тя и тозчас се почувствувала свободна.

Но фигурата от морското дъно останала да се върти около нея. На Хана й се струвало, че вижда две очи, които я гледат въпросително, но всичко, което й се мержелеело във водата, се губело бързо.

— Излезте навън! — извикала тогава тя.

Почувствувала как водата се раздвижила и се оттласнала леко от краката й нагоре към тялото. В следния миг от морето се показала глава на момче.

Те двамата много си приличали. Момчето било само малко по-високо от Хана. Водата стигала до под мишниците му. Раменете му образували една линия с брега. Хана стояла с гръб към морето.

Не бива да се учудваме, че тя не се уплашила. Както вече споменах, и аз не бих се уплашил, ако извадя някое момиче от морето. Отпърво, като го забележиш, те обзема любопитство, а когато пък го видиш, съвсем други мисли се раждат в главата ти.

Те стояли доста дълго един срещу друг и мълчали. Момчето гледало Хана с очакване. Тя понечила да го запита какво е искало от нея, но се отказала. „Трябва да ме е видял, когато влизах във водата, и се е влюбил в мен. Още е много млад и няма смелост да ми го каже.“

Тя се опитала да му се усмихне и младежът също й се усмихнал плахо в отговор. Тази усмивка не се харесала на Хана. „Какво си въобразява той? Сякаш само него съм чакала. И изобщо какво да го правя? — питала се тя. — Не можем цяла вечност да стоим тук, във водата. А, от друга страна, мога просто да го отпратя. Колко глупаво, че точно сега ми се случи това.“

Тя напрегнато обмисляла. Между веждите й се образувала мрачна гънка. И по лицето на младежа преминала сянка.

Тогава на Хана й дожаляло за него.

— Вървете напред — казала тя и посочила към брега.

Все пак предпочела той да върви пред нея, за да не го загуби от очи.

Младежът се подчинил. Едва когато стигнал пясъчната плитчина, тя забелязала, че е съвсем гол. Позабавила крачка и тозчас и той се спрял и се извърнал назад към нея. Навярно се страхувал, че тя не ще го следва.

— Продължавайте напред — извикала му Хана. — Ей там е моята хавлиена кърпа. Увийте се в нея.

„Той е много хубав“ — мислела си тя, докато вървели към брега. Но тя почнала да се влюбва в него не заради това. Никоя жена не се влюбва в един мъж, защото наглед е хубав. Аз поне не мога да си представя такова нещо и ако все пак се случи, може да се случи само на недобри жени. Този младеж, доколкото можах да доловя между думите, трябва да е приличал малко на спящия роб на Микеланджело. Когато го погледне човек, обзема го някаква плаха нежност и причината за това е не само, че има красиво тяло. Тук трябва да има и нещо друго.

То се знае, на Хана и през ум не й е минавало за този роб, но съзнанието, че младежът е красив, я изпълвало с увереност и радост. Впрочем като говоря за нея като за жена, не бива да ме разбирате неправилно. Тя беше около двадесет и шест годишна и неомъжена. Но да говоря за нея като за младо момиче би значило да създам съвсем превратна картина. Това е само един израз на глупава неловкост.

Момъкът се отправил натам, където били нещата на Хана, и взел хавлиената кърпа, за да се прикрие с нея. Но не могъл да се справи сам.

— Колко сте непохватен — казала Хана. — Елате по-близо до мен. — Тя му помогнала и затегнала здраво кърпата на хълбоците му.

Когато го докоснала, той потръпнал. Нейните ръце били студени от морската вода, а той бил вече напълно сух и топъл, сякаш изобщо не се е потапял във водата.