— Здрасти, Майкъл! Радвам се да те видя! — възкликва, разтърсва ръката на татко и непосредствено след това се обръща към асистента си с въпроса: — Успя ли най-сетне да заковеш Стив?
— Да, заповядай! — отговаря асистентът и побързва да подаде телефон на чичо Бил.
— Здравей, Бил! — обажда се и татко с неизменната си, запазена специално за брат му учтивост. — Отдавна не сме се виждали! Как си? Поздравления за книгата ти!
— Благодаря, че ни изпрати и на нас една! При това с автограф! — припява мама.
Чичо ми кимва неопределено към нас тримата и започва да говори по телефона:
— Стив, получих имейла ти!
Мама и татко се споглеждат сконфузено. Очевидно с това се сложи край на милото ни семейно събиране.
— Хайде да видим къде точно трябва да отидем — промърморва мама на татко. — Лара, идваш ли?
— Всъщност мисля да поостана за малко тук — отвръщам аз, внезапно озарена от една идея. — Ще се видим вътре!
Изчаквам родителите ми да се отдалечат, а после се присламчвам към чичо Бил. Току-що измислих демоничен план! Нали на онзи семинар чичо ми каза, че ключът към успеха на един предприемач бил да грабваш всяка предоставила ти се възможност! А аз съм предприемчив човек, нали така? И това ако не е внезапно предоставила ми се възможност, няма накъде повече!
Изчаквам го да приключи с разговора си, а после колебливо изричам:
— Здравей, чичо Бил! Може ли да поговорим за малко?
— Почакай! — вдига ръка той и отново лепва своето блекбъри до ухото си. — Здрасти, Паоло! Как е? — Очите му се насочват към мен и той ми прави знак с ръка, което като че ли означава, че е мой ред да говоря.
— Ами… нали знаеш, че вече имам бюро за набиране на управленски персонал… — започвам с притеснена усмивка. — Всъщност една приятелка ми е партньорка. Нарекохме го „Л и Н“. Може ли да ти обясня в какво се състои същността на бизнеса ни?
Чичо Бил се смръщва в моята посока, а после изрича в телефона:
— Задръж малко, Паоло!
Аууу! Значи той оставя някоя важна клечка да го чака заради мен! Специално заради мен!
— Занимаваме се с намирането на висококвалифицирани и силно мотивирани личности за управленски позиции — започвам да нареждам аз, като се опитвам да не заеквам. — Та си казах, че може би бих могла да говоря с някого от твоя отдел „Човешки ресурси“, да му обясня какви услуги предлагаме, а защо не и да направим някаква сделка…
— Лара! — спира ме с ръка чичо Бил. — Какво ще кажеш, ако те свържа с моята началничка на отдел „Човешки ресурси“ и й кажа: „Това е племенницата ми, дай й шанс!“?
Имам чувството, че ще избухна от възторг. Идва ми да запея „Алилуя“. Значи рискованият ми ход се оказа печеливш!
— Бих казала, че много ти благодаря, чичо Бил! — смотолевям, като се старая да запазя спокойствие. — Ще положа всички усилия да ти се харесам, ще работя по двайсет и четири часа на ден, ще ти бъда толкова благодарна, че…
— Не! — прекъсва ме авторитетно той. — Няма да ми бъдеш благодарна! Всъщност ще престанеш да се уважаваш!
— К-к-какво? — зяпвам сащисано.
— Просто казвам, не! — отсича той и ме застрелва с ослепителна бяла усмивка. — Правя ти услуга, Лара! Ако сама си извоюваш успеха, ще се чувстваш далеч по-добре! Ще знаеш, че си го заслужила .
— Ясно — преглъщам и бузите ми пламват от унижение. — Така де, аз наистина искам да го заслужа. И наистина искам да работя много за успеха. Просто си помислих, че…
— Щом аз мога да тръгна от две малки монети, значи и ти можеш, Лара! — натъртва той, после приковава погледа ми и изрича като гуру: — Вярвай в себе си! Вярвай в мечтата си! Заповядай!
О, не! Само това не! Обаче той вече е бръкнал в джоба си и сега ми поднася две монети от по десет пенса.
— Това са твоите две малки монети. — Поглежда ме съсредоточено, така, както го прави и по телевизията, и продължава сериозно: — Лара, затвори очи! Почувствай го! Повярвай го! Кажи: „Това е моето начало!“.
— Това е моето начало — изфъфлям раболепнически. — Благодаря!
Чичо Бил кимва, очевидно напълно доволен от себе си, и после отново се връща към телефонния си разговор:
— Паоло, извинявай, че те накарах да чакаш!
Цялата пламнала от унижение, аз се оттеглям от полесражението. Дотук с грабването на възможностите. Дотук с осъществяването на нови контакти. Просто искам да оцелея по време на това глупаво погребение и да си се прибера у дома.
Заобикалям сградата и се вмъквам през предния вход на погребалния център. Озовавам се във фоайе с тапицирани столове, плакати на гълъби и натежал въздух. Наоколо не се вижда жива душа — дори и на рецепцията.
Читать дальше