Софи Кинсела: Във вихъра на двайсетте

Внезапно иззад някаква дървена врата долавям звук на песен. Мамка му! Започнало е! И аз пак съм закъсняла! Бутвам вратата и — точно така, всички пейки пред мен са пълни с народ. Всъщност залата е толкова претъпкана, че правостоящите отзад трябва да се разместят, за да мога да мина. Намирам си място, като се старая да остана незабележима.

Докато се оглеждам в опит да зърна мама и татко, не мога да не се впечатля от броя на присъстващите. И от цветята. Покрай двете стени на залата са подредени изящни букети от бели и кремави цветя. Някаква жена отпред пее църковна песен, но пред мен има толкова много хора, че не мога да я видя. Близо до мен двама души подсмърчат, а едно момиче си реве напълно безсрамно. Всичките тези хора са дошли само заради моята пралеля, а аз дори не я познавах!

„Не се сетих да й изпратя дори цветя!“ — давам си внезапно сметка и ми идва да потъна в земята от срам. Не трябваше ли поне да напиша някаква картичка? Господи, надявам се, че мама и татко са се погрижили за всичко!

Музиката е толкова прекрасна, а атмосферата — толкова емоционална, че изведнъж усещам, че не мога повече и в очите ми започват да парят сълзи. Точно до мен седи възрастна дама с черна кадифена шапчица, която ме забелязва и цъква съчувствено с език.

— Нямаш ли си кърпичка, скъпа? — прошепва тя.

— Не — признавам през хълцане аз и тя автоматично щраква машинката на старомодната си кожена чанта и я отваря. Отвътре се разнася аромат на камфор и аз зървам няколко чифта очила, кутийка ментови бонбони, пакетче фуркети, кутийка с надпис „Конец за зъби“ и половин пакетче диетични бисквити.

— Да знаеш, че когато ходиш на погребение, винаги трябва да си носиш кърпички! — изрича тя и ми подава пакетче носни кърпички.

— Благодаря! — смотолевям и си вземам една. — Много мило от ваша страна. Между другото, аз съм праплеменницата.

Старата дама кимва съчувствено.

— Сигурно ти е много тежко. Как се справя семейството?

— Ами, добре… — Сгъвам кърпичката, чудейки се какво да отговоря. Знам, че не мога да кажа: „Не че са много притеснени. Например чичо Бил още говори по телефона отвън“. Затова изтърсвам: — Просто в подобни моменти трябва да се подкрепяме.

— Именно! — кимва доволно старата дама, сякаш съм изрекла нещо особено мъдро, а не просто съм перифразирала една от картичките на Холмарк с текст „Всички трябва да се подкрепяме“. Стисва ръката ми и изрича заговорнически: — Ако имаш нужда да поговориш с някого, скъпа, винаги съм насреща! За мен е чест да се запозная с някой от роднините на Бърт!

— Благодаря… — започвам автоматично, но после се усещам.

Бърт ли?

Сигурна съм, че пралеля ми не се е казвала „Бърт“. Всъщност напълно съм сигурна в това. Казвала се е Сейди.

— Знаеш ли, че приличаш доста на него? — продължава старицата, разглеждайки лицето ми.

По дяволите! Попаднала съм на грешното погребение!

— Нещо в челото може би… И неговият нос — това е сигурно! Някой казвал ли ти го е, скъпа?

— Хммм случвало се е… — изричам неопределено. — Всъщност аз трябва да… Благодаря за кърпичката — изправям се и бързо се отправям към вратата на залата.

— Това е праплеменницата на Бърт! — чувам зад гърба си гласа на старата дама. — Много се разстрои милата!

Аз буквално се хвърлям върху светлата дървена врата и отново се озовавам във фоайето, където едва не се приземявам върху мама и татко. Те стоят до някаква жена в тъмен костюм, побеляла коса и снопче брошури в ръка.

— Лара! Къде беше? — провиква се изумено мама и поглежда към вратата, откъдето се появих. — Какво правеше там?

— Да не би да сте били на погребението на господин Кокс?! — облещва се жената с тъмния костюм.

— Изгубих се! — побързвам да се защитя. — Не знаех къде трябва да отида! Би трябвало да слагате някакви указания по вратите!

Без да продума и думица, жената само вдига ръка и сочи пластмасова табела на вратата, на която пише: „Бъртрам Кокс — 13:30 ч“. Мамка му! Как не я забелязах?!

— Добре де, няма нищо — вирвам брадичка и тръсвам глава. — Да тръгваме, преди да са заели местата!

Преди да са заели местата. Ама че майтап! Никога през живота си не съм присъствала на по-депресираща сцена! Ама никога!

Добре де, наясно съм, че това тук е погребение. Наясно съм, че не може да бъде като на купон. Но на погребението на Бърт поне имаше много хора и много цветя, и хубава музика, и атмосфера. Там поне имаше някакво излъчване.

А тук няма нищо. Нищичко. Залата е гола и хладна, само с един затворен ковчег отпред и името „Сейди Ланкастър“ — изписано на дъската за съобщения до вратата. Никакви цветя, никакъв приятен аромат, никакви песни — само някаква традиционна музика, която се разнася от високоговорителите. И залата е на практика празна. Тук сме само мама, татко и аз — от едната страна, и чичо Бил, леля Труди и братовчедката Диаманте — от другата.