Облечена е в черни панталони и черна жилетка на леопардови шарки. Гъстата й коса на кичури е вдигната на конска опашка. Едно време Тоня беше офис мениджър в „Шел“ и по цял ден юркаше хората. Сега е майка на пълен работен ден, има си две момчета — близнаците Лоркан и Деклан, и поддържа професионалните си умения, като юрка гувернантката.
— Как са момчетата? — пита мама, обаче Тоня изобщо не й обръща внимание. Концентрирана е изцяло върху чичо Бил.
— Чичо Бил, прочетох книгата ти! Удивителна е! Направо промени живота ми! Разказах на абсолютно всички за нея! Снимката също е много хубава, макар че, честно казано, не те показва в най-добрата ти светлина!
— Благодаря, скъпа! — отвръща чичо ни и я дарява със стандартната си усмивка в смисъл „Да, знам, че съм брилянтен“, обаче тя изобщо не забелязва фалша.
— Нали книгата му е фантастична? — обръща се сестра ми към всички нас. — Нали чичо Бил е истински гений?! Да започне буквално от нищото! Само с две монети и една голяма мечта! Истинско вдъхновение за човечеството!
Господи! Такава е патка, че ми идва да започна да вия! Мама и татко очевидно се чувстват по същия начин, защото нито един от тях не обелва и думица. Чичо Бил също не й обръща внимание, така че, макар и неохотно, тя е принудена да се завърти на пета и да се насочи към нас.
— О, Лара, как си? Напоследък не съм те виждала! Да не би да се криеш? — Очите й са фокусирани върху мен с онова особено изражение, което ме кара да се отдръпвам ужасено. Божичко! Познавам този поглед!
Моята сестра Тоня има три основни изражения на лицето:
1. Напълно безизразно и кравешко.
2. Зачервено, с престорен смях, все едно казва: „Чичо Бил, ти направо ме убиваш!“.
3. Жестоко злорадство, маскирано като съчувствие, докато дълбае нечия душевна рана. Пристрастена е към риалити каналите и към книги с трагично изглеждащи, неугледни деца и заглавия от рода на „Моля те, бабче, не ме прекарвай през пресата за пране!“.
— Не съм те виждала, откакто се разделихте с Джош! Срамота! Двамата бяхте такава перфектна двойка! — Тоня привежда скръбно глава и се обръща към мама: — Мамо, нали изглеждаха идеално заедно?
— Обаче не се получи — обаждам се аз, като се опитвам да звуча спокойно. — Затова…
— Какво се обърка? — Сестра ми ме дарява с онзи неин престорено загрижен, ококорен поглед, с който се сдобива, когато разбере, че на някого се е случило нещо много лошо, а тя се наслаждава на болката му.
— Стават всякакви неща — свивам рамене аз.
— Но не стават току-така, нали? Винаги си има причина! — продължава безмилостно Тоня. — Да не би той да ти е казал нещо?
— Тоня — намесва се тихо татко, — това надали е подходящият момент за подобни разговори!
— Татко, та аз искам само да помогна на Лара! — вирва обидено нос сестра ми. — Човек се отърсва от подобни неща само като говори за тях! Е, да не би да се е появила друга? — обръща се тя отново към мен.
— Не мисля.
— Разбирахте ли се?
— Да.
— Тогава защо? — Тя скръства ръце и ме поглежда озадачено, едва ли не с обвинителен поглед. — Защо?
„И аз не знам защо! — идва ми да се разпищя. — Не мислиш ли, че и аз не съм си задавала този въпрос милион пъти?!“
— Просто едно от онези неща в живота! — отсичам, като се насилвам да се усмихна. — Но за мен няма проблем. Вече осъзнах, че така е трябвало да стане, продължих напред и се чувствам добре. Наистина съм щастлива!
— Ама не изглеждаш щастлива! — обажда се внезапно Диаманте, като надниква от другата страна на пътеката. — Нали не изглежда, мамо?
Леля Труди ме оглежда критично в продължение на няколко секунди, след това отсича с категоричен тон:
— Абсолютно вярно! Не изглежда щастлива!
— Обаче съм! — натъртвам и усещам как в очите ми напират сълзи. — Просто го крия! И съм всъщност много, много, ама много щастлива!
Господи, мразя роднините си!
— Тоня, скъпа, защо не седнеш? — предлага тактично мама. — Как мина посещението в училището?
Аз започвам да мигам бързо, за да спра сълзите си, вадя си телефона и се престорвам, че си проверявам съобщенията. Само и само да ме оставят на мира. А после, преди да успея да се спра, пръстите ми набират папката със снимките.
Не гледай! Само не поглеждай там!
Обаче пръстите ми отказват да ме слушат. Това е като непреодолим импулс. Трябва да погледна! Само набързичко! Само за да се заредя… Пръстите ми играят бързо по бутоните, докато открия любимата си снимка. Джош и аз. Заедно на фона на една планина, прехвърлили ръце през раменете си, и двамата загорели по ски пистите. Русата коса на Джош се къдри над скиорските очила, вдигнати на главата му. Усмихва ми се с онази негова перфектна трапчинка на бузата — онази трапчинка, в която много обичах да пъхам пръста си — като бебе, което си играе с пластилин.
Читать дальше