Софи Кинсела: Можеш ли да пазиш тайна?

Разбира се, че имам тайни.

Естествено, че имам. Всеки си има някакви тайни. То си е съвсем в реда на нещата. Сигурна съм, че моите не са повече, отколкото на всеки друг.

Не говоря за големи, потресаващи тайни. Нямам предвид тайни от рода на „Президентът планира да бомбардира Япония и само Уил Смит може да спаси света“. Става дума за нормални, всекидневни тайнички.

Ето например няколко от моите тайни, за които се сещам в момента:

1. Чантата ми с марка „Кейт Спейд“ не е оригинал.

2. Обожавам сладко шери — възможно най-непрестижната напитка във вселената.

3. И представа си нямам как се разщифрова съкращението НАТО. Нито пък какво е това.

4. Тежа шестдесет и един, а не петдесет и един килограма, както си мисли гаджето ми Конър. (За свое оправдание ще кажа, че когато се запознавахме и стана дума за това кой колко тежи, възнамерявах да се подложа на диета. Пък и нека бъдем справедливи, разликата е само една цифричка, все пак.)

5. Винаги съм си мислила, че Конър прилича на Кен. И че с него сме малко нещо като Барби и Кен.

6. Понякога, когато с Конър сме във вихъра на страстния секс, изведнъж ме обзема адско желание да се разсмея.

7. Изгубих девствеността си на петнадесетгодишна възраст, с Дани Нъсбаум, у дома, в стаята за гости, докато мама и татко гледаха „Бен Хур“ долу в хола.

8. Отдавна съм изпила бутилката вино, която татко ми подари за двадесет и първия ми рожден ден, като заръча да я оставя да отлежава двадесет години (и е убеден, че съм го послушала).

9. Сами, златната рибка в аквариума вкъщи, не е същата златна рибка, която мама и татко ми връчиха, за да се грижа за нея, докато те са в Египет.

10. Когато моята колежка Артемис ме изкара от нервите ми, тайно поливам с портокалов сок растението в саксията на бюрото й.

11. Веднъж сънувах някаква откачена лесбийска история за мен и съквартирантката ми Лиси.

12. Прашката, която нося, ме убива и ми е неудобна.

13. Дълбоко в себе си винаги съм била убедена, че не съм като всички останали и че ме чака удивително вълнуващ нов живот, при това в най-скоро време.

14. И представа си нямам какво ми говори този тип в сив костюм.

15. Пък и вече съм забравила името му.

А се запознахме само преди десетина минути.

— Ние твърдо вярваме в логистично формираните тесни връзки с клиентите — дудни той с дразнещо носов глас — както над, така и под продуктовата линия.

— Абсолютно правилно — заявявам убедено и ведро, сякаш да му кажа „Ами да, всеки го прави, нали така?“.

Логистично. Това пък какво беше, а?

О, Боже, ами ако ме попитат какво значи „логистично“?

Не изглупявай, Ема! Никой няма да вземе да те пита какво означава „логистично“. Така де, и аз съм маркетинг специалист като тях, нали? Повече от ясно е, че ги знам тези неща.

Все едно, ако пак я споменат тази дума, просто ще сменя темата. Или пък ще кажа, че съм надживяла логистичното (каквото и да значи) или нещо подобно.

Най-важното е да изглеждам самоуверена и делова. Мога да го направя! Това е големият ми шанс и в никакъв случай няма да го прецакам.

Седя в един от офисите на щабквартирата на „Глен Петрол“ в Глазгоу. От време на време хвърлям поглед към отражението си в стъклото на прозореца, за да се уверя, че изглеждам като истинска бизнесдама. Косата ми е опъната назад, нося дискретни обеци (точно както ни съветват в статиите „Как да спечелим работата, за която кандидатстваме“) и съм в страхотния си нов строг костюм на „Джигсоу“. (Така де, почти нов — купих си го втора ръка от магазина на организацията „Ракови изследвания“, приших му копче на мястото на липсващото и изобщо не си личи, че е носен.)

Тук съм като представител на „Пантера Корпорейшън“, където работя. Това съвещание е за последно уточняване на подробностите по договора с „Глен Петрол“ за промоция на „Пантера Прима“ — лансираната от нашата корпорация безалкохолна газирана напитка за спортисти с аромат и вкус на къпини. Тази сутрин долетях със самолет от Лондон специално с тази цел. (Компанията ми плаща билета и изобщо всичко!)

Когато пристигнах, типовете от отдела по маркетинг на „Глен Петрол“ на секундата се впуснаха да обсъждат надълго и нашироко промоциите за пролетени въздушни мили и колко било уморително да летиш до Вашингтон без прекъсване — с други думи, взеха да се фукат кой е имал най-най-много служебни пътувания. Мисля, че блъфирах доста успешно. (Само дето казах, че съм летяла с „Конкорд“ до Отава, а излезе, че „Конкорд“ не лети до Отава.) Истината е, че това ми беше първото пътуване във връзка с някаква сделка на компанията.