Софи Кинсела: Можеш ли да пазиш тайна?

— Ами да, предполагам — съгласявам се мрачно. — Някой да е оставял съобщения за мен?

— Ъъъ… не. Искам да кажа, баща ти се обади, обаче… ъъъ… е, знаеш… то не беше… — проточва Лиси уклончиво.

— Лиси! Какво искаше татко?

Мълчание.

— Ами, каза, че братовчедка ти спечелила някаква браншова награда — най-сетне измърморва Лиси с извинителен тон. — Щели да го празнуват в събота, едновременно с рождения ден на майка ти.

— О, чудничко.

Отпускам се още по-тежко на столчето. Само това ми трябваше. Братовчедка ми Кери, притиснала до гърдите си сребърна купа за „Най-добър пътен агент на света, всъщност не — на цялата вселена“.

— Обади се и Конър също, да види знам ли как вървят нещата при теб — добавя бързо Лиси. — Беше много мил. Каза, че не искал да ти звъни на мобилния, да не би да те обезпокои по време на съвещанието.

— Наистина ли?

За първи път днес почувствах духът ми леко да се повдига. Конър. Гаджето ми. Моят мил, тактичен приятел.

— Той е такъв сладур! — възкликва Лиси. — Каза, че цял следобед не можел да мръдне от някакво тяхно съвещание, но че специално заради теб отложил уговорката си за тенис след работа. И пита дали ще приемеш да те изведе на вечеря.

— О! Би било чудесно. Благодаря ти, Лиси.

Затварям телефона и отново отпивам от водката, вече в много по-ведро разположение на духа.

Конър. Гаджето ми. Моят приятел.

Както казва Джули Андрюс (Джули Андрюс (род. 1935 г. в Англия) — изключително популярна американска театрална и киноактриса, певица, водеща на телевизионни шоу и образователни програми, авторка на детски книги и общественичка. — Бел. прев.): „Когато кучетата хапят, когато пчелите жилят… достатъчно е да си спомня, че имам приятел, и нещата вече не ми изглеждат чак толкова скапани.“

Или както там го е казала.

При това не какъв да е приятел. Защото Конър е висок, красив и умен — списание „Маркетинг Уийк“ го обяви за „един от най-ярките таланти в сферата на съвременните маркетингови проучвания“.

Отпускам се, отпивам от водката и се унасям в утешителни мисли за Конър. За това как блести на слънцето русата му коса. И за вечната му усмивка. И за това как ъпгрейдва онзи ден целия софтуер на компютъра ми, без дори да съм го молила да го направи. И как… и как…

„И как… и как…“, ама в ума ми изведнъж настава пустота. Ха, странна работа. Ами че в Конър има още толкова много прекрасни неща, които ме привличат! Например… като се почне с… с дългите му крака. Ами да! И широките му рамене. И това как се грижеше за мен, когато лежах с грип. Така де, колко гаджета биха го направили, а? Именно.

Голям късмет извадих с Конър, да знаете.

Прибирам телефона, прокарвам пръсти през косата си и поглеждам часовника над бара. Още четиридесет минути до полета. Съвсем малко остава. Побиват ме ситни нервни тръпки — усещам ги да пробягват по кожата ми като малки насекоми. Пресушавам чашата си на един дъх.

„Всичко ще е наред“, повтарям си за милионен път. Всичко ще е съвсем, съвсем наред.

Не ме е страх. Само… само…

Добре де, страх ме. Страх ме е!

И това е още една от моите малки тайни:

16. Страх ме е да летя със самолет.

Никога на никого не съм признала, че ме е страх да летя със самолет. Толкова тъпо звучи. Искам да кажа, че при мен това не е фобия или нещо подобно. Не че не мога да се кача в самолет. Мога. Само че, ако има начин, бих предпочела да съм си на земята.

Навремето не ме беше страх. Но през последните няколко години постепенно взех да ставам все по-неспокойна и по-неспокойна при всеки полет. Знаем, че е абсолютно ирационално. Известно ми е, естествено, че всеки божи ден хиляди хора летят със самолет и че на практика това е дори по-безопасно, отколкото да си лежиш в леглото. Шансът да попаднеш в самолетна катастрофа е по-малък, отколкото… отколкото да си намериш свестен мъж в Лондон или нещо подобно.

И все пак… абе не ми харесва и това си е.

Май ще е добре да обърна още една водка.

Докато ни извикат за отвеждане към самолета, бях изпила още две водки и вече се чувствах много по-позитивно настроена. Ами да, права е Лиси. Поне им направих впечатление, нали така? Поне няма да ме забравят коя съм. Докато вървя по коридора с дипломатическото си куфарче в ръка, почти започвам да се чувствам отново като самоуверена и преуспяваща бизнесдама. Неколцина от хората, с които се разминавам, ме поглеждат и ми се усмихват. В отговор аз също им се усмихвам широко, усещайки да ме изпълва топла дружелюбност. Ето, виждаш ли, Ема? В крайна сметка светът не е чак пък толкова лош. Въпросът е да гледаш позитивно на нещата. В този живот всичко може да ти се случи, нали така? Човек никога не знае какво го очаква в следващия миг.