Софи Кинсела: Можеш ли да пазиш тайна?

— Тя е… ъъъ… тя е много…

О, Боже мили! Какви ги върша?!?

Хайде, Ема! Мисли! Мисли за „Пантера Прима“! Мисли за „Кола Пантера“… Мисли!… Мисли!…

Ами да! Разбира се!!!

Добре, започвам отново.

— От лансирането на „Кола Пантера“ в края на осемдесетте години напитките на „Пантера Корпорейшън“ са синоним на енергичност, вълнуващи изживявания и съвършенство — изричам на един дъх.

Благодаря ти, Боже, за вдъхновението! Това са стандартните рекламни фрази за „Кола Пантера“. Преписвала съм ги толкова безкрайно много пъти, че мога да ги изрецитирам и на сън дори.

— Напитките на „Пантера Корпорейшън“ са пазарен феномен — продължавам ентусиазирано. — Логото на „Пантера“ е едно от най-добре познатите и разпространени пр целия свят, а класическият ни слоуган „Не спирай!“ дори влезе в речниците! Сега предлагаме на „Глен Петрол“ изключителната възможност, да се присъедини към нашата първокласна, световноизвестна марка.

С нараснала самоувереност тръгвам да обикалям из залата, размахвайки внушително кутийката.

— Купувайки здравословната газирана напитка на „Пантера“, потребителят дава знак, че не би приел нищо, освен най-доброто. — За да подчертая твърдението си, плясвам силно с другата си длан кутийката „Пантера Прима“ в ръката си. — Той очаква най-доброто от своята тонизираща газирана напитка. Той очаква най-доброто и от своя бензин. Очаква най-доброто от самия себе си!

Летя на крилете на вдъхновението! Фантастична съм! Ако Пол можеше да ме види сега, веднагически би ме повишил!

Приближавам до централното място на заседателната маса и забивам внушително поглед в очите на Дъг Хамилтън.

— Когато потребителят на продуктите на „Пантера Корпорейшън“ отвори тази кутийка, той прави избор, който оповестява на света кой е и какъв е. Приканвам „Глен Петрол“ да направи същия избор.

При тези заключителни думи трясвам кутийката на масата пред Дъг, хващам езичето й и със самоуверена усмивка рязка отварям капачето.

В следващия миг сякаш изригва вулкан.

Газираният сок с вкус и аромат на къпини избухва на вълни от кутийката, залива масата, напоява разпръснатите по нея материали с кървавочервена течност и… О, не, моля те, Боже, не!… опръсква от горе до долу ризата на Дъг Хамилтън.

— Мамка му! — изтрисам спонтанно. — Искам да кажа, съжалявам… наистина…

— Боже Господи! — възкликва Дъг Хамилтън гневно, като скача и измъква от джоба си носна кърпа. — Остават ли лекета от този сок?

— Ъъъ… — грабвам безпомощно кутийката. — Не знам.

— Ще ти донеса кърпа — скача услужливо другият тип.

Вратата се затваря зад гърба му и в залата настава тишина, нарушавана единствено от капките къпинов сок, които се стичат от масата на пода.

Впивам очи в Дъг Хамилтън — лицето ми гори, сърцето ми бие оглушително.

— Много ви моля — изхриптявам със свито гърло. — Не казвайте на шефа ми!

И какво? В крайна сметка прецаках цялата работа.

Влача токчетата си на самоуверена и преуспяваща бизнесдама по коридорите на летището в Глазгоу и се чувствам тотално смазана. Всъщност Дъг Хамилтън се държа доста мило на раздяла. Бил сигурен, че петната щели да излязат. И нямало да каже на Пол за станалото. Но и нямало да си промени мнението относно сделката.

Първото ми голямо участие в корпоративно съвещание. Първият ми голям шанс. А ето какво става! Ще ми се да махна с ръка на всичко. Да се обадя в офиса на Пол и да кажа: „Това е, край. Никога повече няма да се върна. А междувпрочем, аз бях виновна за онова голямо задръстване на фотокопирния апарат.“

Но не мога да го направя. За изминалите четири години това е третата нова кариера, която подхващам. Този път нещата просто трябва да потръгнат. За да докажа на самата себе си, че мога да постигна нещо. И за да мога да се уважавам и да имам самочувствие. Пък и защото дължа на татко четири хиляди лири.

— Е, какво да бъде? — чувам над главата си мъжки глас с австралийски акцент и замаяно вдигам поглед да видя откъде идва.

Бях пристигнала на летището един час по-рано от необходимото, така че се бях отправила направо към бара, където се бях стоварила омаломощено на първото свободно столче край барплота. И сега барманът висеше пред мен и ме гледаше с прикрито нетърпение.

— Ъъъ… — Умът ми е абсолютно празен. Какво се поръчваше в баровете, по дяволите?!? — Ъъъ… чаша бяло вино. Не! Чакай! Всъщност… водка с тоник. Благодаря.

Австралиецът се отдалечава към другия край на барплота, а аз отново увесвам нос. В бара влиза стюардеса със сплетена на френска плитка коса и сяда през две столчета от мен. Усмихва ми се и аз също й се усмихвам вяло.