Софи Кинсела: Можеш ли да пазиш тайна?

Не, просто не разбирам как другите хора успяват да се оправят с кариерата си. Ама наистина не го разбирам това чудо! Да вземем например най-старата ми приятелка, Лиси. Тя открай време е знаела, че иска да стане адвокат. И ето че сега — да-да-да-да! — Лиси е адвокат, специалист по наказателно право. А аз дори като завърших колежа нямах ни най-малка представа каква искам да стана. Първата ми работа беше като брокер в агенция за недвижими имоти. Хванах се на нея просто защото винаги съм обичала да разглеждам къщи. Пък и защото на един от панаирите за представяне на различните кариери, където най-редовно и съзнателно ходех, се запознах с една жена с невероятно хубав червен лак на ноктите, която ми каза, че изкарвала толкова много пари като брокер на недвижими имоти, че щяла да може да се пенсионира още на четиридесетгодишна възраст.

Добре, ама аз я намразих тази работа още в мига, в който започнах. Мразех другите брокери, които ни обучаваха. Мразех да казвам неща от рода на „прелестен аспект“. А най-вече мразех това, че когато хората ни кажеха примерно, че могат да си позволят да похарчат най-много триста хиляди лири, ние трябваше да започнем да им предлагаме и да им хвалим в подробности къщи минимум за четиристотин хиляди, а после да ги гледаме отвисоко, един вид: „Имате само триста хиляди, така ли? Господи, ами че вие сте пълни загубеняци!“

И така, след шест месеца напуснах и обявих на нашите, че сменям кариерата и че ще стана фотограф. Това бе направо фантастичен момент, като на филми или нещо подобно. Татко ми даде назаем пари за курса по фотография и да си купя професионален фотоапарат. Беше наистина невероятно вълнуващо! Щях да се хвърля в тази нова за мен и много творческа кариера! Щях да започна приказен нов живот!

Да, ама не. Нищо подобно не стана.

Така де, като начало, имате ли изобщо представа колко получава един асистент-фотограф?

Нищо. Буквално нищо.

Аз, разбира се, не бих имала нищо против и така да работя, стига някой да ми беше предложил място на асистент-фотограф. Обаче не и не, нямаше работа и това си е.

Въздишам тежко и поглеждам унилото си отражение в огледалото зад бара. Ами да, типично! Едно нещо да ми тръгне наопаки и край, всичко отива по дяволите. Ето на — косата ми, дето сутринта я изправих и опънах толкова старателно с гел, вече цялата се е накъдрила и стърчи на всички страни!

Е, поне не съм единствената, дето доникъде не стигна. От осемте души в курса ни по фотография само едно момче постигна светкавичен успех и сега прави снимки за „Вог“ и разни други лъскави списания. А останалите какво? Едно момче ходи да снима по сватби. Едно момиче изкара любовна афера с ръководителя на курса. Друго момче тръгна да пътешества по света. Друго момиче роди бебе. Трето започна работа във фабрика за детски закуски — от тези, дето ги продават с по някоя играчка във всеки пакет. А един пък стана застрахователен агент.

Междувременно аз затъвах все повече и повече в дългове, така че започнах да се хващам на всякакви временни работи и да кандидатствам за места, където плащаха истински заплати. Ето как преди единадесет месеца се озовах като асистент в отдела по маркетинг на „Пантера Корпорейшън“.

Барманът слага пред мен водката с тоник и ме поглежда изпитателно, а после ми подхвърля:

— Я горе главата! Не може да е чак пък толкова кофти!

— Благодаря — отвръщам признателно и отпивам от чашата.

И веднага ми става мъъъъничко по-добре. Точно се каня да отпия втора глътка и мобилният ми телефон зазвънява.

Стомахът ми се преобръща нервно. Ако ми звънят от офиса, ще се направя, че не съм чула.

Но не, не ми звънят от офиса. На екрана е изписан домашният ми номер.

— Здрасти! — казвам, натискайки зеленото бутонче за разговор.

— Ей, как си? — долита гласът на Лиси. — Как мина?

Лиси ми е съквартирантка и най-старата ми приятелка на света. Тя има буйна черна коса, коефициент на интелигентност някъде към 600 и е най-милият човек, когото познавам.

— Пълна катастрофа — осведомявам я покрусено.

— Какво стана? Не я ли сключи тази сделка?

— Не само не я сключих, ами и залях с къпинов сок директора по маркетинг на „Глен Петрол“.

Забелязвам, че при тези мои думи стюардесата през две столчета от мен едва успява да прикрие усмивката си. Усещам, че се изчервявам. Страхотно! Сега вече целият свят знае за провала ми.

— О, милото ми! — възкликва Лиси и аз просто я чувствам как се опитва да измисли нещо позитивно, което да ми каже. — Е, поне си привлякла вниманието им — заявява най-сетне тя с категоричен тон. — Поне няма да те забравят скоро.