Софи Кинсела: Във вихъра на двайсетте

Всички се споглеждаме неловко. А после леля Труди щраква с пръсти и се провиква:

— Има една снимка! Изпратиха ни я от старческия дом!

Бръква в чантата си и вади оттам кафяв плик, от който измъква разръфана стара снимка от полароид. Докато снимката минава през нас, аз не пропускам да надникна. На нея се вижда миниатюрна, сбръчкана старица, отпусната в обикновен дървен стол, прегърбена под безформената си, светлокафява жилетка. По лицето й се редят минимум милион бръчки. Бялата й коса прилича на прозрачна топка захарен памук. Очите й са мътни, като че ли изобщо не вижда света.

Значи такава е била моята пралеля Сейди. А аз дори не я познавах.

Викарият оглежда несигурно снимката, а след това кимва и я забожда на близката дъска, където тя изглежда още по-тъжна и смущаваща в самотата си.

— Някой от вас ще желае ли да каже няколко думи за покойницата?

Всички поклащаме беззвучно глави.

— Разбирам. Често подобни събития са твърде болезнени за най-близките роднини. — Викарият вади от джоба си бележник и молив и продължава: — В такъв случай аз ще говоря от ваше име. Бихте ли ми дали някакви подробности от живота й? Нещо интересно? Разкажете ми за Сейди всичко, което би трябвало да почетем!

Отново гробна тишина.

— Всъщност ние не я познавахме особено — обажда се по едно време татко. — Тя беше много стара.

— На сто и пет — запява мама вечния си рефрен. — Беше на сто и пет години.

— Била ли е омъжена някога? — пита викарият.

— Хммм — сбърчва чело татко. — Бил, имало ли е някакъв съпруг там?

— Кой да ти каже?! Но пък… май, да. Обаче не мога да се сетя как се е казвал — отговаря чичо Бил, без дори да вдигне очи от своето блекбъри. — Не можем ли да побързаме с процедурата?

— Разбира се — кимва викарият, обаче съчувствената й усмивка замръзва. — В такъв случай може би някакъв малък анекдот от последния път, когато сте я посетили в старческия дом… някакво хоби…

Поредната доза мълчание, натежало от вина.

— На снимката е с плетена жилетка — обажда се по едно време мама. — Може би тя си я е плела… Може би е обичала да плете!

— Вие ходили ли сте изобщо при нея? — пита викарият, полагаща неистови усилия да остане любезна.

— Ама, разбира се! — отвръща отбранително мама. — Отскочихме да я видим през… — Мисли. — Май беше през 1982 година. Лара беше бебе.

— 1982?! — Викарият е вече скандализирана.

— Но тя не ни познаваше! — опитва се да ни оправдае татко. — Изобщо не беше с всичкия си!

— А нещо от предишния й живот? — Викарият вече звучи възмутено. — Някакви постижения? Някакви истории от младостта й?

— Брей, ама вие изобщо не се отказвате! — провиква се Диаманте, като изтръгва слушалките от ушите си. — Не можете ли да схванете, че сме тук само защото трябва да бъдем тук?! Тя не е направила нищо особено! Не е постигнала нищо! Била е никой! Просто една старица на милиард години!

— Диаманте! — изрича с мил укор майка й. — Не е никак любезно от твоя страна!

— Ама е вярно, нали?! Така де, вижте само! — Обгръща презрително с жест празната зала. — Ако и на моето погребение дойдат само шестима, да знаете, че ще се застрелям!

— Младо момиче! — изрича викарият и прави няколко крачки към нея с лице, зачервено от гняв. — Никое човешко същество на божията земя не е никой !

— Да бе, все тая! — махва грубо с ръка братовчедка ми и аз забелязвам как викарият отваря уста, за да каже още нещо.

— Диаманте! — побързва да вдигне ръка чичо Бил. — Достатъчно! Очевидно е, че и аз самият съжалявам, задето не съм посещавал по-често горката Сейди, която, сигурен съм, е била страхотен човек! Мисля, че говоря от името на всички! — Пуснал традиционния си чар, чичо ми е неустоим. Виждам как настръхналата свещенослужителка се поуспокоява. — Но в замяна на това сега държим да я изпратим както подобава! Предполагам, че графикът ви е претоварен, също като моят! — допълва и почуква по часовника си.

— Прав сте — кимва викарият след кратка пауза. — Ей сега ще се подготвя. Моля ви да изключите мобилните си телефони.

И с един последен неодобрителен поглед към всички нас тя се насочва към вратата, а леля Труди автоматично се обръща в стола си и просъсква:

— Каква наглост! Да се държи така непочтително с нас! В крайна сметка не бяхме длъжни да идваме, нали?!

Вратата пак се отваря и всички вдигаме подплашено погледи, обаче този път не е викарият. Това е Тоня, сестра ми. Чудя се колко още може да се обърка този ден.

— Да не съм го пропуснала? — Пневматичната бормашина, наречена неин глас, изпълва залата. Тя поема с широки крачки по пътеката към нас. — Едва успях да се измъкна от бебешката зала за фитнес, преди близнаците отново да се разреват! Честно да ви кажа, тази гувернантка е по-лоша и от предишната, а това вече значи много!