Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

Поглеждам изпод вежди към другата страна на залата, където се е настанила другата част от семейството. Макар да сме толкова близко свързани, те както винаги изглеждат като знаменитости, слезли направо от кориците на тузарските списания. Чичо Бил се е разплул като господар на пластмасовия си стол и натиска бутоните на своето блекбъри. Леля Труди прелиства списание „Хелоу“ и вероятно се осведомява за най-новото в живота на приятелките си. Облечена е в плътно прилепнала по тялото й черна рокля, русата й коса е завита умело пред лицето й, а деколтето й е още по-загоряло и впечатляващо от последния път, когато я видях. Леля Труди се е омъжила за чичо Бил преди цели двайсет години, но се басирам, че днес изглежда много по-млада, отколкото на снимките от сватбата им.

Платиненорусата коса на братовчедка ми Диаманте стига чак до задника й, който едва се покрива от минирокличката на елегантни черепчета. Превъзходно подбран тоалет като за погребение! От ушите й висят кабелите на слушалките й, в ръката си държи телефон и праща есемеси, и от време на време поглежда свъсено часовника си. Диаманте е на седемнайсет години, има две коли и собствена модна марка, наречена „Роклички и перли“, подарък от любимия й татко. (Веднъж я разгледах в интернет — роклите до една са по четиристотин паунда, а всеки, който си купи от тях, попада в списъка на „Най-добрите приятелки на Диаманте“, половината от които са все хлапета на знаменитости. Нещо като Фейсбук, ама без роклите.)

— Мамо! — прошепвам аз. — Защо няма никакви цветя?

— О! — Мама си възвръща обичайния уплашен вид. — Говорихме с Труди за цветя и тя каза, че ще се погрижи. Труди? — подвиква към отсрещния край на залата. — Какво стана с цветята?

— А, да! — Леля ми затваря списанието и се обръща, сякаш само това е чакала, за да си побъбри с мама. — Вярно, че говорихме. Обаче знаеш ли колко струва всичко това? — Обгръща обстановката с жест. — И вече седим и чакаме колко… двайсет минути? Трябва да бъдем реалисти, Пипа! Цветята са напълно излишен разход!

— Може би си права — изрича колебливо мама.

— Не ме разбирай накриво! Не че ми свиди да дам нещо за погребението на старицата! — продължава леля Труди, привежда се към нас и снишава глас. — Но не можем да не се запитаме: „Какво впрочем е направила тя за нас?“. Така де, аз не я познавах. А ти?

— Ами… беше трудничко — простенва мама. — Нали получи удар и през повечето време беше неадекватна…

— Именно! — кимва вдъхновено леля. — Не разбираше абсолютно нищичко! Тогава какъв е смисълът?! И без това, ако не беше Бил, нямаше да бъде дори тук! — Обръща се и поглежда с обич чичо Бил. — Толкова е мекушав, че понякога ме е страх за него! Често казвам на хората…

— Глупости! — изписква Диаманте и издърпва слушалките от ушите си. — Тук сме само заради шоуто на татко! Изобщо не мислеше да идва, обаче нали продуцентът каза, че едно погребение щяло „да повиши значително коефициента му на съчувствие“! Така е! Чух ги да си говорят!

— Диаманте! — срязва я майка й.

— Вярно е! Татко е най-големият лицемер в целия свят, както и ти! А аз точно сега трябваше да бъда у Хана! — Братовчедка ми надува презрително устни. — Нали знаеш, че баща й организира голям купон за новия си филм, а аз го пропускам! Само за да може татенцето да изглежда „семеен“ и „грижовен“! Не е честно!

— Диаманте! — срязва я повторно майка й, този път по-рязко.

— Не забравяй, че точно баща ти беше този, който плати почивката ви с Хана в Барбадос! А онова уголемяване на бюста, с което непрекъснато се хвалиш, кой, според теб, плаща за него, а?!

Диаманте си поема дълбоко дъх, безсъмнено смъртно обидена.

— Не е честно! Ама никак не е честно! Уголемяването на бюста ми е с благотворителна цел!

Тук вече не успявам да се сдържа, привеждам се и питам:

— Как е възможно едно уголемяване на бюста да бъде с благотворителна цел?

— Просто после ще дам интервю в едно списание по този повод, а след това ще даря парите от интервюто на някоя благотворителна организация! — отсича с не малка доза гордост тя. — Така де, поне половината или нещо подобно…

Поглеждам скришом към мама. Тя е изгубила ума и дума от потрес. Дотолкова, че едва не избухвам в смях.

— Здравейте!

Всички вдигаме очи. Към нас по пътеката върви жена в сиви панталони и кучешка каишка на врата.

— Хиляди извинения! — изрича тя, като разперва ръце. — Надявам се, че не съм се забавила много. — Жената е късо подстригана, посребрена коса, очила с дебели, тъмни рамки и дълбок, почти мъжки глас. — Моите съболезнования за вашата загуба! — Поглежда към голия ковчег и отбелязва: — Не знам дали сте били информирани, но традицията е да излагаме снимки на блаженопочившите ни близки…