Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Петък, 1 септември

Шанхай, Китай

Гигантски прожектори заливаха доковете с ослепителна, пареща очите, светлина. На северния бряг на река Хуанпу нощта бе като ден. Групи пристанищни работници разтоварваха камиони, подаваха дългите стоманени контейнери към товарните площадки в обсега на крановете. Сред скърцане и свистене — стомана, триеща се в стоманата с напомнящи протяжен писък остри звуци — металните исполини повдигаха контейнерите като детски играчки, за да ги положат в търбусите на пристигнали откъде ли не съдове.

Стотици кораби от всички краища на света акостират ежедневно в това жизненоважно пристанище на източното китайско крайбрежие. А то наистина е първостепенно — нали е на половината път между столицата Пекин и най-новата придобивка на Китай — Хонконг. На юг от доковете блестят светлините на големия град и новият му район Пудонг, а по речната площ с лудуващата, пенеста кафеникава водна маса в непрестанна нишка се точат дълги потоци товарни кораби, плоскодънни джонки, поклащат се мънички сампани, тътрят се небоядисани дървени баржи в постоянна борба за място между двата бряга, както в бурния трафик на натоварен парижки булевард.

Осветлението не бе така ярко на един от кейовете близо до източния край на доковете, недалеч от мястото, където Хуанпу рязко завива на север. Тук не повече от двайсетина докери товареха кораб, помагаше им само единичен кран. На корабния борд изпъкваше името на съда — „Императрица майка“, домашен порт и регистрация — Хонконг. Нямаше и следа от вездесъщите униформени стражи.

Отпред, обърнати с платформите към кораба, стояха два тежки камиона. От тях запотените докери сваляха стоманени варели, търкаляха ги по наклонени греди и ги подреждаха в голямата товарна мрежа на крана. Напълнят ли я, гигантската ръка на металното чудовище се завърташе, с тънко бръмчене се развиваше стоманеният кабел на края с блестяща закривена кука. Работниците закачаха мрежата за нея, кранът повдигаше варелите и ги полагаше на корабния борд, оттам вече в трюма ги спускаха моряците.

Всички участници в товарния процес на този доста отдалечен кей — шофьори, докери, операторът на крана и моряците работеха мълчаливо и сръчно, бързо и съсредоточено, но не и достатъчно бързо за едрия мъж, който се намираше отдясно на камионите. Погледът му непрекъснато шареше от място на място, по брега и към реката. Бе необичайно бледолик за местен китаец, още повече че и косата му бе далеч по-необикновена — светлочервеникава, късо подстригана, тук-там посребрена.

Поглеждаше си часовника, поклащаше глава. Изведнъж заговори почти шепнешком на старшия на докерите:

— До трийсет и шест минути трябва да сте свършили, нали?

Това въпрос не беше, беше си чиста заповед. Старшият почти подскочи и отвори уста да каже нещо, сякаш го бяха зашлевили. Но гневът му се стопи за секунда, той сведе очи, послушно хукна към хората си и закрещя да мърдат по-живо. Това имаше незабавен ефект — работата видимо се ускори. Старшият продължаваше да вика и да изисква повече бързина, а мъжът, който го бе стреснал и уплашил, остана на място, някак си заплашително загледан в работещите.

По същото време зад тромава грамада навити корабни въжета в тъмната част на товарителната площадка се шмугна строен, възслаб китаец със западни джинси, маратонки „Рийбок“ на краката и черно, типично маоистко яке.

Замръзна зад прикритието, почти невидим в мрака, и се загледа втренчено в потъващите в търбуха на „Императрица майка“ варели. След мъничко от джоба на якето измъкна миниатюрен фотоапарат, последна дума на техниката, и започна да снима — всичко поред — варели, хора, съда, докато и последният варел се скри в корабния трюм. Оставаше съдът да отплава.

Човекът зад въжетата прибра апарата и внимателно запълзя на четири крака — като същински рак — по светлата част на терена. Пресече я и отново се скри в тъмнината. Сега се изправи и внимателно застъпва по дървените дъски, образуващи нещо като пътека между складовете, заобикаляйки контейнери и сандъци. Прикриваше се зад тях, оглеждаше се и бързаше по обратния път към шосето, откъдето би могъл да се завърне в града. Над главата му подухваше топъл нощен ветрец, понесъл тежката миризма на калните води. Не забелязваше опасността. Вътрешно ликуваше, бе като опиянен — съзнаваше, че носи изключително важна информация. В същото време бе и неспокоен, ясно му беше, че с тези хора шега не бива.