Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Да, ситуацията е дяволски деликатна…

— Но повторим ли си грешката — постъпим ли както в миналото… този път ще трябва да плащаме далеч по-голяма цена. Още повече, че сега почти сме ги убедили да подпишат договора за защита на човешките права.

В замяна на финансови отстъпки и търговски преференции от страна на САЩ (за което президентът бе ухажвал Конгреса, бе принуждавал, молил и едва ли не изнудвал редица негови членове) Китай с мъка се бе съгласил да подпише предложеното от американците двустранно споразумение за защита на човешките права. А то би задължило китайците да си отворят затворите и следствените органи за инспекции от страна на ООН и компетентни американски институции, да приведат наказателните и гражданските съдилища в тон със западните и изобщо международните норми и принципи и най-вече да освободят дългогодишни политически затворници. Този тип договор бе дългосрочна цел на американската външна политика спрямо Китай и за него приоритетно бяха работили американските президенти още от мандата на Дик Никсън насам.

И днес Сам Кастила не желаеше и не можеше да си позволи да го саботира посредством груба политическа грешка. Всъщност подписването на документа бе и отдавнашна негова мечта по лични, а и общочовешки хуманни съображения и цели.

— Ситуацията е наистина много неприятна… не можем да си позволим онзи кораб… как му беше името? „Императрица майка“, нали?

Клайн кимна.

— Не можем да му позволим да стигне Басра с тези химикали на борда. Това е основното. И точка! — отсече Кастила и скочи от стола, сетне нервно закрачи из тясното помещение. — Ако донесението ти се окаже вярно и понатиснем тази „Императрица майка“, как ли ще реагират китайците?

Поклати глава и махна с ръка, сякаш опровергава собствените си думи.

— Но не е в това въпросът, нали? Отлично знаем как ще реагират — ще задрънкат оръжието, ще отричат и ще заемат какви ли не обидени и скандализирани пози. Истинският въпрос е какво реално ще направят? Особено ако пак сгрешим…

И погледна въпросително Клайн.

— Никой не може със сигурност да знае или прогнозира това, г-н президент. От друга страна, никоя държава не е в състояние да поддържа огромни армии и ядрено оръжие без от време на време да ги използва някъде за някаква цел. Ако не по друга причина, поне да оправдае разноските.

— Не съм съгласен. Ако националната икономика е в добро състояние и хората са доволни, тогава съответното ръководство може да си позволи да поддържа голяма армия, без да я употребява за конфронтация.

— Е, да, разбира се, ако Китай реши да представи инцидента като заплаха от наша страна, той ще му послужи за претекст да нападнат Тайван например. И без това от десетилетия се канят да го направят.

— Да, но ако са сигурни, че от наша страна няма да има ответен удар. И да не забравяме Централна Азия, макар че в настоящия момент руснаците са по-скоро регионална заплаха.

Шефът на Приют едно изрече на глас онова, което и двамата предпочитаха дори и да не помислят:

— Но като имаме предвид обсега на ядрените им оръжия, то ние сме им толкова мишена, колкото и всяка друга страна.

Кастила потръпна, разтърси рамене. Клайн свали очилата и отново започна да масажира слепоочията си.

Мина малко време, президентът въздъхна. Бе взел решение.

— Добре. Ще наредя на адмирал Броуз ВМС да следват и наблюдават „Императрица майка“. Официално ще наречем операцията рутинен мониторинг, а действителната ситуация ще знае единствено Броуз.

— Китайците незабавно ще загреят какво правим.

— Е, ясно, но ще увъртаме. Проблемът е, че не съм сигурен колко време ще можем да го правим безнаказано.

Президентът пристъпи към вратата, но там се спря. Извърна се, а лицето му бе напрегнато и мрачно, челюстите стиснати.

— Нуждая се от доказателство, Фред. И то сега, веднага. Донеси ми тази митническа декларация.

— Ще ти я намеря, Сам.

Сега отново бяха на „ти“.

Кастила кимна, а раменете му увиснаха още повече. Отвори вратата и рязко излезе. Един от агентите отвън я затвори тихо.

Останал сам, Клайн смръщи лице и се замисли над следващия си ход. Чу шума на потеглящата президентска лимузина и мигом взе решение. Извъртя стола към масичката с двата телефона зад бюрото и протегна ръка. Единият бе червен — пряка, единствена, обезопасена против подслушване връзка с президента. Другият бе син и също обезопасен с кодиращо устройство. Взе слушалката на синия и започна да набира.