Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Тъкмо прекосяваше залата, когато го пресрещна нисичък, повратлив китаец с думите:

— О, доктор Смит, отдавна ви чакам. За мен е чест… тоест исках да ви го кажа лично. Докладът ви във връзка с теоретичната работа на покойния доктор Шамбор относно молекулярния компютър е направо чудесен. Задълбочен, да, дава обилна храна за много размисли.

Смит се усмихна с благодарност за комплимента.

— Ласкаете ме, доктор Лян.

— Съвсем не ви лаская, напротив. Питаме се с колегите от Шанхайския биомедицински институт дали ще се съгласите да вечеряте с нас довечера? Много се интересуваме от работата на АИМИИБ и особено от вашите постижения в областта на вирусологията.

— Ох, и на мен много би ми се искало — любезно заговори Смит и в гласа му прозвуча искрено съжаление, — но за довечера вече имам ангажимент. Може би ще намерим време по-нататък, а?

— Жалко. С ваше разрешение, ще ви потърся отново.

— Разбира се, доктор Лян, разбира се, непременно.

И отново закрачи към бюрото, а в съзнанието му вече се оформяха планове за вечерното пътуване.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Едър, с мощни рамене и изобщо внушителна физика, адмирал Стивънс Броуз седна на обичайния си стол в конферентната зала на подземния вашингтонски ситуационно контролен център. Тук бе главното институционно ядро, което реагира винаги при важни държавни проблеми и критични ситуации. Броуз свали фуражката, поглади стоманеносивата си късо подстригана коса и се огледа озадачено. Сетне се разтревожи. Обстановката, или по-точно присъствието бе необичайно. Президентът бе седнал на главното място както винаги, но тук — пред чашките с кафето — бяха само те двамата — той и самият адмирал. Редиците празни столове встрани и отзад седяха самотно и някак си заплашително.

— За какви химикали става въпрос, г-н президент? — запита малко по-късно Броуз, който бе още и председател на Съвета на началник-щабовете.

— Тиодигликол…

— Хм, кожнопоразяващо химическо оръжие.

— … и тионилхлорид.

— Същото предназначение плюс нервнопаралитични газове. Ужасно болезнени и смъртоносни. И двете. Гаден начин да умреш… — изръмжа адмиралът и стисна челюсти. — В какви количества?

— Десетки тонове — отвърна президентът, без да сваля очи от Броуз.

— Неприемливо. Кога ще… — Броуз спря на средата на изречението и отново огледа празните столове наоколо.

Сега вече му бе ясно.

— Разбирам. Значи засега няма да задържаме „Императрица майка“, нито ще я претърсваме. Вие предпочитате да запазите разузнавателната информация в тайна, така ли?

— Засега да. Нямаме конкретни доказателства, положението е същото както при случая с „Инхъ“. Следователно не можем да си позволим друг подобен международен инцидент, особено когато съюзниците ни не са достатъчно готови да ни подкрепят при евентуални военни действия. И още нещо: китайците са на път да подпишат договора за човешките права.

Броуз кимна с разбиране.

— Тогава какво ще ми наредите, сър? Освен пълно мълчание по случая, разбира се.

— Изпрати боен кораб по петите на „Императрица майка“. Достатъчно близо да я задържи, ако се наложи, но и да не се набива на очи. Разбрано?

— Е, ще стои на нужното разстояние, но няма начин да не го усетят. Радарът им незабавно ще го засече. И да носят химикалите контрабандно, най-малкото капитанът им ще знае. И ще държи екипажа си в постоянна готовност.

— Сигурно. Но така ще бъде, докато не получа нужното неопровержимо доказателство. Ако нещата се объркат по някакъв начин, разчитам на теб твоите хора да не си изпуснат нервите и да влязат в пряк сблъсък.

— Очакваме ли отнякъде потвърждение?

— Надявам се.

Броуз се замисли.

— Корабът е бил натоварен на първо число, късно през нощта, така ли?

— Така ми доложиха.

Адмиралът започна да смята наум.

— Доколкото познавам и китайците, и традиционните правила в Шанхай, той не е тръгнал преди полунощ. Може би в ранните часове на втори септември…

Изведнъж посегна към телефона, усети се и обърна очи към президента.

— Нали ще разрешите, сър?

Сам Кастила кимна с глава.

Броуз набра номера и веднага заговори. Сетне изслуша казаното отсреща и каза:

— Не ме интересува кое време е, капитане. Просто свършете работата.

Изчака на телефона, отново поглади сивата коса.

— Точно така… хонконгска регистрация. Да. Товарен кораб, насипни товари. Петнайсет възела. Сигурен ли си. Добре.