Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Къде са? Виждаш ли ги? — запита Смит, без да губи време в напразни укори.

— Нищо не виждам, мамка му!

Смит измъкна очилата за нощно виждане, през тях нощта придоби бледозелен оттенък, но пък тъмните коралови формации в морето и на брега се избистриха съвсем, видимостта се подобри значително. И веднага забеляза ниския, гол до кръста мъж, нагазил до колене във водата недалеч от острозъбите коралови форми. Държеше стар калашник и гледаше точно към тях двамата.

— Засякох го единия — тихо рече Смит. — Покажи за миг рамо или ръка, сякаш се каниш да излезеш от прикритието.

Мондрагон се понадигна, внимателно подаде лакът. Мъжът с калашника незабавно откри огън.

Смит натисна спусъка два пъти, премерено, без да бърза, онзи цопна по лице в морето, водата незабавно се обагри в тъмни краски.

Мондрагон също стреля, някой някъде в нощта изрева от болка.

— Там са — вдясно — изсъска той, — ей ги там!

Беретата в ръката на Смит описа дъга. Към тях тичаха четири зеленикави фигури, току-що излезли от морето. Пети лежеше проснат по гръб на плажа зад тях. Групата се опитваше да ги обкръжи, това бе ясно. Смит стреля във водача. Видя го, че се хваща за крака и пада, но двамата непосредствено зад него го заловиха за ръцете и го изтеглиха зад близките скали.

— Обкръжават ни! Давай назад! — изръмжа Смит и лицето му се ороси със ситна пот.

Скочиха и хукнаха сред коралите към хълмистия гребен, оформящ южния край на заливчето. Последва ги дъжд от куршуми. Смит се задъхваше от препускащия в кръвта му адреналин и в същия миг усети опарване, куршумът проби якето, но само докосна кожата. Междувременно стигна билото на ниския хълм, мушна се в храстите и направо се строполи под едно дърво.

Мондрагон го последва, но значително по-бавно. Влачеше единия крак, бяха го ранили. И той залегна зад дърво. Стрелбата продължи, гневни оси засвистяха над главите им, куршумите чупеха клончета и ронеха листата върху тях. Вдигна се и пушилка. Двамата притиснаха лица в земята — нямаше как. Мондрагон измъкна нож от колана на кръста и ловко сряза единия крачол на панталона, за да огледа раната.

— Лошо ли е положението? — шепнешком попита Смит.

— Не… не е много сериозно, но как ще обяснявам случилото се… Ще се наложи да симулирам автоинцидент или да си взема „отпуска“ — отвърна Мондрагон и се усмихна, но усмивката бе насилена, лицето му силно пребледняло.

— Но първо трябва оттук да се измъкнем, а като гледам… онези са се разделили на две групи и се мъчат да ни обкръжат… пътят, изглежда, е свободен само на юг.

Смит кимна в знак на съгласие и запълзя сред храсталака. Земята бе корава като камък, стъблата на храстите — силни и жилави като стоманена тел, резултат от постоянната жестока битка с природните стихии, вятъра и морето. Напредваха извънредно бавно, Смит разчистваше пътя и помагаше на Мондрагон доколкото, разбира се, можеше. Движеха се само с помощта на краката, колената и лактите, грижливо пазеха оръжията. Гъсталакът всячески пречеше, безбройните разклонени клончета сякаш нарочно отказваха да се прегъват, трънаците дяволски деряха дрехите и кожата, скубеха косата им. Скоро лицата им започнаха да кървят, одраскани, нарязани на десетки места.

Не след дълго излязоха от храсталаците някъде южно от залива, на малко по-висок и почти изцяло открит към морето бряг. Насочиха се към пътя и веднага чуха гласовете — звучаха високо в нощта и чистия въздух. И тогава изведнъж зад тях сякаш от нищото се материализираха четири тъмни фигури и още две — до колене във водата. Едната отпред, по-едра от другите, даде знак на останалите — а те бързо се развърнаха във ветрилообразна верига. Сега бледата луна освети преследвачите — злокобни фигури в черни дрехи, с качулки. Едрият отпред поднесе ръка с черно апаратче към ухото и двамата агенти ясно чуха гърлен глас в скоропоговорка, вероятно поредната заповед по радиото. Бе на китайски и Мондрагон прошепна с осезаема болка в гласа:

— Шанхайски диалект — което значи, че чак оттам са ме проследили. Мамка му!

— Някой ги е насочил, а?

— Вероятно е моя грешка. Може да са ме следили и от по-рано. Дни, седмици наред… Няма начин да зная със сигурност, тук е така — постоянно напрежение и неведомост относно бъдещето. Както и да е, ето — обкръжават ни…

Смит изгледа Мондрагон и помисли: смел човек, силен, не оставя болката да го победи.

— Виж, имаме някакъв избор — каза на глас, — да се опитаме да излезем на пътя или да ги посрещнем тук.