Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Сега затвори и докладва:

— При средна скорост петнайсет възела това прави 18 дни до Басра с отбиване в Сингапур, може малко повече, може малко по-малко. Такъв е обичайният маршрут. Ако е тръгнал веднага след полунощ на първи септември, значи ще пристигне в Ормузкия проток на разсъмване на 19-и, китайско време. Или три часа по-рано, ако смятаме в заливно време 1 1 Има предвид Персийския залив. — Бел. прев. , а в наше — вечерта на 18-и. Днес сме 15-и, значи най-много до пет дни корабът ще влезе в протока, където ни е последната възможност да се качим на борда законно…

Гласът на адмирала вече издаваше загриженост.

— … значи само пет дни, сър. С толкова време разполагаме да оправим тази бъркотия.

— Благодаря ти, Стивънс, ще помисля по въпроса.

Адмиралът се изправи.

— За целта ще е достатъчна и фрегата. Няма необходимост да е по-тежък съд, тя има достатъчно бойна мощ… едва ли ще ни е нужно повече. Най-важното е, че е по-малка и има някаква вероятност да не я засекат веднага… ако например радарният оператор е по-ленив или обича да подремва на дежурство.

— Колко време ще й трябва да се озове на място?

Броуз отново вдигна телефона. Този път разговорът бе съвсем кратък.

— Десет часа, сър.

— Добре, давай.

Остров Саолючу, Тайван

Отново погледна зеления циферблат на часовника и тихо изруга. Бе 22,03 часа. Мондрагон закъсняваше. Смит бе приклекнал пред острите като бръсначи корални образувания по периферията на отдалеченото заливче, навел глава, заслушан внимателно в долитащите шумове, но единственото, което чуваше, бе тихият прибой на Южнокитайско море. Вълните полазваха напред по черния пясък, сетне тихичко се отдръпваха с едвам доловим съсък. Вятърът кротко шепнеше, във въздуха се носеше дъх на солена вода и риба. По крайбрежието вляво ритмично се полюшваха закотвени лодки, корпусите сребрееха на лунната светлина. Днешните туристи сигурно отдавна си бяха заминали с последния ферибот от Пенфу.

Имаше и други прикътани заливчета по западното крайбрежие на неголемия остров и там вероятно лагеруваха рибари и посетители, но това заливче бе пусто, тук шумяха само вълните, а в далечината примигваха светлините на Каосюн — някъде на двайсетина километра в североизточна посока.

Смит отново погледна часовника — бе 22,06. Къде е Мондрагон?

Бе пристигнал в пристанището Пенфу с рибарска лодка от Линуян преди около два часа. Там си взе мотоциклет под наем и потегли по крайбрежното шосе. Потърси отличителните белези, знаците и маркировката — всичко си бе наред, — пристигнал бе на нужното място. Скри машината в недалечни храсти и до заливчето стигна пеша.

И ето — вече е 22,10, той чака все така напрегнат, неспокоен. Нещо се е объркало…

Тъкмо реши да излезе от прикритието и да се поразтъпче, да огледа околността, когато усети — просто почувства, — че едрият пясък се раздвижва. Нищо определено не чу, но космите по врата му настръхнаха. Измъкна деветмилиметровата берета. Някой се приближаваше абсолютно безшумно… Понечи да се извърне, евентуално да плонжира странично към пясъка и скалите, но сега чу шепота и усети горещия дъх почти в ухото си.

— Не мърдай!

Смит замръзна.

— Тихо! — отново прошепна гласът. — Орхидея.

— Мондрагон?

— Да не чакаш духа на председателя Мао? — кисело рече гласът. — Пък защо и той да не шета някъде по тези места?

— Следят ли те?

— Така мисля. Не съм сигурен. Но успях да се отскубна.

Пясъкът отново зашумя и Ейвъри Мондрагон се материализира неочаквано и клекна току до Смит. Бе нисък, тъмнокос, слаб, жилав, приличаше на жокей. Сурови лицеви черти, жестоки очи, общ вид на хищник — това бе първата преценка на Смит за Мондрагон. Очите му непрекъснато играеха по околните скали и морето. Задържаха се за по-дълго върху потъналите в сянка места на заливчето, фосфоресциращите морски води, които лижеха пясъка, върху гротескните контури на коралите, очертани на небесния фон като остри готически форми.

— Давай да вършим работа. Ако не съм в Пенфу до 23,30, няма как да се върна на голямата земя до сутринта. Не се ли върна, пиши ме издънен — прикритието ми отива на кино. Значи ти си полковник Смит…

Изгледа Джон продължително, измъкна обикновен пощенски плик, поднесе го към очите му.

— … чувал съм за теб, слухове разни… Предполага се, че си печен. Дано поне половината от слуховете са верни. Защото ей туй тук е огън, казвам ти, направо радиоактивна смес.

— Това ли е пратката? — попита Смит.