Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Глупости! — възкликна другият. — Тук просто ще ни разстрелят.

Върнаха се назад — сега храсталаците и гъстата горичка им се видяха направо гостоприемни. След малко чуха преследвачите отзад — догонваха ги, обутите в гумирани боти крака се движеха с далеч по-голяма лекота сред трънака. А отпред се приближаваше другата група. Вече ги притискаха, макар и да не бяха чак толкова близо. То не е и трудно като обходна маневра, помисли със съжаление Смит. На глас изруга:

— По дяволите, давай, давай. Приближат ли онези откъм пътя, ще ги изненадам…

— Тц, има по-леко решение — прошепна Мондрагон и в гласа му имаше надежда, — виж ей там, коралите отляво. Добро укритие е, ще се скрием в тях, може и да ни подминат. Ако ли не, ще се защитаваме на място, пък каквото стане… доста шум вдигнахме с престрелката, все някой ще дойде…

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Смит.

Скалното образувание тъмнееше сред храстите, островърхо, назъбено, наподобяващо древна развалина или антично чудовище от камбоджанските джунгли. Състоеше се от случайно обединени коралови групи, образували далечно подобие на отколешно укрепление. Бе затворено в неравен кръг, с ниско хлътнал център и цепнатини помежду отделните остри ръбове — естествени амбразури. През тях щяха да стрелят, в случай че нещата стигнат до фатален край.

Мушнаха се там, спотаени в сенките, с готови оръжия, заслушани в шумовете под бледата луна. Смит осезателно усещаше смъдящите от потта драскотини по лицето и ръцете, но си повтаряше, че Мондрагон страда многократно повече. Последният бе изпружил крак, за да облекчи болката и постоянно го местеше, търсейки най-удобното положение. Напрежението растеше, въздухът натежа, наелектризиран — двамата мълчаха, стаили дъх, загледани в мрака, заслушани в очакване може би на неизбежното.

Небето високо горе светлееше, там се отразяваха светлините на Каосюн. Нейде излая куче, обади се друго, трето. По далечния път мина автомобил. А от морето долетя ревът на моторница. Къде ли отива? Или се връща?

Сега чуха гласовете, говореха на вече познатия шанхайски диалект. Приближаваха се. Още по-близо. И още… Тежките стъпки пращяха в храсталака. Мярнаха се сенки, минаха. Някой спря.

Мондрагон насочи глока.

Ръката на Смит се стрелна, сграбчи го за китката, устните беззвучно прошепнаха — недей!

Спрелият бе онзи, едрият — водачът. Бе свалил качулката и на лунната светлина лицето му изглеждаше безцветно, сякаш избелено, но най-удивителна бе късата светлочервеникава коса. Очите му святкаха като на котка, докато внимателно и подозрително обхождаха контурите на скалното образувание, търсейки нещо необичайно, някакво движение. Смит и Мондрагон замръзнаха неподвижни.

Измина една цяла дълга като вечност минута, докато червенокосият бавно оглеждаше мястото.

Смит усети гъделичкащите капки пот по гърба и гърдите.

Сетне мъжът се извърна и продължи напред след хората си.

— Уфффф — въздъхна с облекчение Мондрагон. — За малко да ни…

Не успя да довърши изречението, адски звуци разкъсаха нощната тишина. Рояк куршуми засипа кораловото „укрепление“, разхвърчаха се остри като иглички отломки, рикошетите забръмчаха като разгневени стършели. Сякаш многоглава ламя се пръкна от околния мрак и забълва огън върху двамата: автоматни дула — мънички и зли, пламтящи в омраза червени очички, носители на смърт. Червенокосият ги бе забелязал, но се бе престорил, че не ги вижда, за да ги изненада секунди по-късно с огневата мощ на цялата си група.

Смит и Мондрагон отвърнаха на огъня, трескаво взирайки се в мрака с надежда да различат неприятеля зад святкащите дула. Прикритието вече работеше против тях: бяха само двама, нямаха възможност да отбият седмина, може би и повече нападатели. А скоро и патроните им щяха да свършат.

Смит се наведе към ухото на Мондрагон:

— Трябва да пробием обръча, чуваш ли? Тичаме направо към пътя, там ми е мотоциклетът, има задна седалка…

— Добре, точно пред нас се стреля най-рядко, да притиснем които са там с масиран огън и минаваме през тях, става ли?

Смит кимна, и на него му бе хрумнала същата идея. Адреналинът бе така разиграл и двамата, че наложеше ли се, можеха да спринтират и до края на света.

Броиха заедно на глас до три и откриха енергичен огън, скочиха и хукнаха право напред, към пътя — безразсъдно и с надежда за чудо. Тичаха приведени, заобикаляха храсти и дървета, но в мрака всичко това си бе чист късмет. След броени секунди бяха извън обръча или поне така им се струваше, защото стрелбата остана отзад. Тогава Мондрагон внезапно изпъшка, залитна и се просна сред храстите. Смит се спря с мъка, наведе се и хвана ръката му. Напразно, беше отпусната, безжизнена.