Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

И вместо поздрав зададе въпрос:

— Занесе ли документа на летището?

— Не — отвърна агентът. — Имам лоши новини. Убиха Мондрагон.

Отсреща настъпи мълчание, последвано от подобие на въздишка.

— За Бога, съжалявам. От много време е при нас… чудесен разузнавач беше, ще ми липсва. Ще трябва да се обадя на родителите му. Стари хора, трудно ще го понесат…

Смит дълбоко пое въздух и продължи:

— И аз съжалявам, Фред.

— Как стана?

Смит разказа за плика, неочакваното нападение, смъртта на колегата.

— Убийците бяха китайци, от Шанхай. Онази декларация стопроцентово е била истинската. Имам нещо насочващо, също оттам, но доста неясно.

И разказа за салфетката с името.

— Защо смяташ, че произхожда от Шанхай?

— Бил ли е Мондрагон някъде другаде през последните шест месеца, освен в Шанхай?

— Мисля, че не. Поне аз не зная да е бил.

— Тогава значи е просто една възможност, а аз нямам никаква друга диря.

— Можеш ли да отскочиш до Шанхай?

— Мисля, че да. На конференцията има учен от тамошен институт. Няма да е трудно…

Обясни за доктор Лян, за поканата му и добави:

— Само че имам три проблема. Не зная китайски, не познавам града, още по-малко знам къде са им кафенетата от веригата на „Старбъкс“. И беретата. Как да я внеса в Китай?

— За кафенетата не се безпокой — ще изпратим пълна справка в Тайпе, а в Шанхай ще те чака преводач. Той ще ти донесе и оръжие. Парола за разпознаване: двойно кафе с мляко.

— Има още нещо — обади се Смит и изложи фактите за Дейвид Тейър.

— Тейър ли? Не съм чувал за такава родствена връзка на президента. Намирисва ми на номер, на капан.

— Човекът на Мондрагон твърдял, че старецът определено е американец…

— Запита ли го дали информаторът е надежден?

— Да, колкото и всеки друг, поне според Мондрагон.

— Ще докладвам на президента. Щом човекът е американец, без значение кой и какъв е, вероятно ще поиска да знае повече.

— Добре, отивам в Шанхай да работя по митническата декларация. А другите екземпляри?

— Оттук ще се погрижим за онзи, който е в Багдад. Ако имаме късмет, за третия няма да мислим, поне засега.

Чу се пуфкането на лула, лека кашлица и гласът на Клайн настоятелно добави:

— И, полковник, не забравяй, че време нямаме. Според ВМС разполагаме максимум с пет дни, може би и по-малко — докато онзи кораб стигне в Персийския залив.

Сряда, 13 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

В Овалния кабинет Кастила обядваше на тежка дъбова маса. Бе я донесъл със себе си — от стария губернаторски офис в Санта Фе, където му бе служила вместо бюро. С известна носталгия остави сандвича със сирене на чинията и извъртя новия стол към прозореца над красивата зелена площ отвън и двата монумента в далечината. Напоследък се бе привързал към тях. И все пак в съзнанието му далеч по-често се мяркаше друг образ, друг сюжет — панорамен: червеникав залез-слънце и безбрежна, пустееща, но в същото време вездесъщо жива пустиня отвъд ранчото му на границата на родното Ню Мексико. Там, където все още шетат истински ягуари и други диви зверове. Внезапно се почувства стар и уморен. И му се прииска да се върне у дома.

Красива мечта… Прекъсна я влизането на личния му сътрудник Джереми.

— Г-н Клайн е тук. Настоява да ви види, сър.

Президентът погледна стенния часовник. Не е ли рано за новини от Китай? Всъщност колко ли е часът там сега?

— Никакви телефони, никакви посетители до второ нареждане, нали?

— Слушам, сър — потвърди сътрудникът и отвори вратата, за да влезе Клайн.

Посетителят бе с вечната лула, само че незапалена, стърчеше от джоба на вълненото спортно сако. Кастила го покани да седне на клубния стол — така наричаше подаръка от британската кралица.

— Нали се разбрахме, Фред? Аз да идвам при теб, канех се да прескоча привечер.

— Извинете, сър, много е спешно. А предвид изтичането на информация вече нямам доверие и на червения телефон, дето има една дума…

— Сигурно носиш декларацията?

— Уви, не, сър — въздъхна Клайн и преразказа доклада на Смит.

Кастила направи гримаса, поклати глава.

— Но това е ужасно. Обади ли се на родителите?

— Разбира се, сър.

— Ще се погрижите за тях, нали?

— Вече е направено.

Президентът погледна към прозореца.

— Как мислиш, Фред, дали да ги поканя тук? Може би ще се зарадват на вниманието?

— Извинете, сър, невъзможно е. Приют едно не съществува. Такава организация няма. Мондрагон бе частно лице, работеше в частен бизнес, това е всичко. Оставил е пари, те ще бъдат предадени на родителите му.