Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ейвъри!

Мълчание. Смит опипа лицето, главата, усети топлата кръв на тила. Инстинктивно посегна да провери пулса на вратната вена. Не го намери. Въздъхна дълбоко, изруга и бързо прерови джобовете му, прибра намерените портфейл и тефтерче, тогава чу тропота на приближаващите се убийци. Опитваха се да се движат безшумно, не се получаваше.

Но пликът липсваше! Панически забърка по джобовете отново. Няма го! Опипа земята около тялото, пак не намери нищо. Беше изчезнал. А време нямаше.

Този път изпсува вулгарно, грабна глока и хукна в нощта.

Над Южнокитайско море се трупаха навъсени облаци, те пъплеха мудно, закривайки луната, но това му вършеше работа, защото всичко потъна в мрак точно когато пристигна на пътя. Мастилената тъма бе първото удачно нещо тази вечер, истински късмет. Зарадва се за миг, но смъртта на колегата и загубата на писмото не му даваха мира. Прекоси пътя и се хвърли в отсрещната канавка.

Задъхан, насочи и двата пистолета към дърветата и зачака, трескаво прехвърляйки различните възможности наум. Пликът бе във вътрешен джоб, отлично помнеше къде го прибра Мондрагон. Но агентът бе падал поне два пъти… вероятно тогава е изпаднал някъде, а може да се е изгубил и докато лазеха като змии из храсталаците… или докато тичаха лудо с развени дрехи.

Лошо. Инстинктивно стисна пистолетните дръжки и зачака, отново притеснен. Как ли ще се измъкне?

След няколко минути отсреща се зададе единствена фигура, леко приведена, с калашник в ръката, тя се огледа наляво и надясно. Смит насочи беретата, пусна леко глока на земята; движението привлече вниманието на китаеца и той пусна дълъг ред напосоки.

Агентът стреля бързо два пъти, човекът отсреща падна по очи и застина. Смит грабна глока и застреля наслуки към дърветата. Оттам се понесоха крясъци и викове на болка.

Скочи и с все сила хукна през гората към островния център, зад гърба му заехтяха още викове. Краката го боляха, белите дробове сякаш пламтяха, готови да се пръснат от напрежението. Пот закапа от лицето му, но той бягаше и бягаше, загубил представа за времето. По едно време прекомерното усилие го накара да спре и внезапно усети, че не чува преследвачите си. Отзад бе тихо — никакъв тропот, никакво пращене на клони, топуркане на крака, изстрели… Клекна зад едно дърво и затаи дъх. Така изминаха пет минути, а те му се сториха като пет часа. Кръвта шумеше, туптеше в слепоочията му. Дали са се отказали да го гонят? И защо? С бедния Мондрагон бяха ликвидирали поне трима от преследвачите, ранили най-малко двама, може би бяха убили и повече?

Но това не бе най-важното сега. Откажат ли се убийците от преследването, решението им би означавало само едно: намерили са онова, за което бяха дошли. Или: добрали са се до тайния документ за носения от „Императрица майка“ товар.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Златисти слънчеви лъчи гальовно къпеха Розовата градина на Белия дом в прекрасни цветови нюанси, а по пода на Овалния кабинет трептяха приятно затоплени от небесното светило правоъгълници. И въпреки това тук обстановката бе някак си застрашителна. Така поне си мислеше Сам Кастила в момента, когато при него влезе шефът на президентския екип Чарлс Аурей.

И той изглеждаше потиснат и разтревожен, отново си рече Кастила, а на глас побърза да го покани приветливо:

— Сядай, Чарли. Какво става?

— Знаете ли, г-н президент, струва ми се, че… направо няма да поискате да ме изслушате — измънка Аурей и се отпусна на канапето.

— Какво? Няма яснота кой изнася информацията, така ли?

— Ама направо никаква — въздъхна Аурей и поклати глава. — Изтичане на информация и данни от такъв мащаб и с такава точност в продължение на цяла година би трябвало да остави някакви следи, ама на… нито Сикрет Сървис, нито ФБР, ЦРУ или АНС не могат да се доберат до нищо. Пуснали са през компютърните цедки всички, ама абсолютно всички, дето работят в западното крило — от пощенския екип и отдел „Експедиция“ до най-старшите чиновници, моя милост включително. Отделно разследват по конвенциалните методики и начини. Нищо. Единствената добра новина е, че поне гарантират за нас самите — ние вече не влизаме в евентуалните заподозрени. Всъщност целият персонал на Белия дом, включително чистачките и градинарите, е извън подозрение.

Президентът сключи пръсти и се загледа в тях.

— Е, добре. Тогава какво?

Аурей се озадачи.

— Какво „какво“? Извинете, сър, не ви разбрах?