Робърт Лъдлъм: Аферата „Олтмън“

Чу шума, когато бе вече кажи-речи на края на кея — там, където той допира земята. Почти в безопасност.

Но едрият мъж с необичайно червената коса безшумно го доближаваше, движейки се по успореден път между бараките и крайбрежните съоръжения. Вървеше спокойно, целенасочено, затова и с лекота усети как мишената му потрепна, замръзна на място, сетне внезапно забърза.

Вече усетил заплахата, човекът с якето се огледа. Отляво бе краят на пристана — там имаше само стара, ненужна техника и любимите свърталища на чайките, отдясно бе пътят, използван от камионите и другия транспорт с достъп до товарителните площадки. По него се движеше последният камион, насочен към него и вътрешността на материка. Фаровете му пламтяха — очи на нощно чудовище в мрака. Вече почти го настигаше. Тогава преследваният се плъзна зад поредната купчина навити въжета крайно вляво.

Но не, плячката няма да се изплъзне, закани се мълком едрият мъж и побягна с нетипични за голямо тяло бързина и грация. Вече разпъваше гаротата между двете ръце. И още преди другият да успее да се извърне, тънката жица се впи в мекото под брадичката, здравите ръце рязко затегнаха примката.

Измина ужасяващо дълга минута, жертвата се опита да вкара пръсти под примката, затресе се ситно, подскочи веднъж-дваж като заклана кокошка, раменете се извиха в агония. Сетне ръцете увиснаха, главата клюмна и се заклати немощно над гърдите.

Камионът мина вдясно, дървеният док се разтресе под мощната многотонна машина. Скрит зад грамадата въжета, убиецът леко положи трупа на дъските. Свали гаротата и пребърка жертвата. Намери фотоапарата и го прибра. Без да бърза, се запъти назад, потърси с очи, съгледа две големи, откачени от въжетата си метални куки. Вдигна ги без усилие, отнесе ги при трупа. Клекна, от ножница на прасеца измъкна нож и сръчно разпори стомашната област, наби острите краища на двете куки в коремната кухина и с парче въже здраво ги овърза около кръста на мъртвеца. Сетне претърколи тялото към брега и го бутна в реката. То цопна меко и веднага потъна. Едва ли някога щеше да изплава.

Камионът бе спрял на около двеста метра от кея и го чакаше — както предварително бе наредено на шофьора. Червенокосият се качи в кабината, автомобилът потегли към града. Минути по-късно „Императрица майка“ прибра траповете, откачи въжетата и пристигналият междувременно влекач я затегли навътре към средата на Хуанпу. Започна кратко пътуване към Яндзъ, оттам я чакаше значително по-дълго — в открито море и океана.

Вторник, 2 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Казват, че във Вашингтон правителството се управлява от юристите, а пък шпионите управлявали тях. То градът така или иначе бъка от какви ли не разузнавателни институции, като започнем с ЦРУ и ФБР и далеч по-малко известната Национална разузнавателна служба (НРС) и стигнем до всякакви групи и групички към военните и правителството, че дори и към уважавания от всички нас Държавен департамент или правосъдното министерство. Ами да, множко са и според мнението на президента Самюъл Адамс Кастила. И прекалено публични. Защото съперничеството помежду им се превръща във все по-неприятен проблем. Още по-голям проблем пък е споделянето на информацията, което, разбира се, неизбежно включва и дезинформацията. И още: опасната тромавост на прекалено много административно-бюрократични апарати.

Седнал в черната си лимузина, президентът мислеше и се безпокоеше именно за тези неща, а на всичкото отгоре се задаваше и международна криза. Линкълнът летеше по тясно второстепенно шосе на северния бряг на Анакостия. Бе най-новият модел с напълно обезшумен двигател и матови, непроницаеми отвън прозорци. Минаха покрай редките горички и обичайно осветените пристани с безброй стоянки за яхти и всякакви други големи и малки съдове. Сетне пресякоха старата ръждива жп линия, върху чиито релси гумите меко изтропаха, и навлязоха в по-силно осветен и ограден пристанищен район. Тук вече имаше надписи: „Яхтклуб Анакостия“, „Частна собственост, вход разрешен само за членове“.

Всъщност яхтклубът почти не се отличаваше от който и да е друг по речния бряг източно от вашингтонската корабостроителница. До полунощ оставаше само час.

Няколко мили след мястото, където Анакостия се слива с широкия Потомак, в стоянките наред с обичайните скутери и неделни яхти бяха завързани и закотвени вече далеч по-големи съдове с мощни мотори, с далеч по-големи възможности и обсег на мореплаване. Президентът се загледа към подредените покрай тъмната вода множество кейове. На няколко места току-що акостираха океански яхти, корпусите им обилно покрити със сол, екипажите по тях все още в тежките водонепромокаеми мушами. Огледа околните постройки с различна големина и дърветата — мястото бе същото. Точно както му го бяха описали.