Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

И всичко е по моя вина.

— Мога ли да направя нещо за теб? — питам притеснено, докато го наблюдавам как си подрежда ризите в куфара.

— Не — отсича той. — Благодаря.

Ето такъв е цялата седмица. Тих, плашещ и избягващ да ме погледне в очите. А когато го направи, в погледа му се чете, че така му е писнало от мен, че стомахът ми се преобръща и усещам, че ми призлява.

Старая се, полагам огромно старание наистина да мисля позитивно и да гледам на нещата откъм светлата им страна. Така де, нали за семейните двойки е напълно нормално да имат подобни обтегнати отношения от време на време? Точно както каза и мама. Това очевидно е второто ни голямо скарване и въздухът съвсем скоро ще се прочисти, и всичко отново ще бъде наред.

Само дето не съм много сигурна, че второто голямо скарване трябва да идва броени дни след първото.

И не съм много сигурна, че трябва да трае цяла седмица.

Опитах се да изпратя на мама имейл на кораба, за да й поискам някакъв съвет, обаче получих съобщение, в което ми съобщаваха, че този морски круиз е бягство от външния свят и че на пасажерите са им забранени всякакви контакти.

Люк дръпва ципа на куфара си и изчезва в банята, без дори да ме удостои с поглед, и мен ме пронизва болка. Само след няколко минути вече ще го няма. Не можем да се разделим по този начин! Просто не можем!

Той излиза отново и хвърля гъбата си за баня в куфара.

— Нали знаеш, че наближава първата ни годишнина — изричам дрезгаво. — Би трябвало да… да планираме нещо.

— Не съм убеден, че ще успея да се върна точно за деня — отговаря съпругът ми.

По гласа му си личи, че въобще не му пука дали ще се върне или не. Наближава първата годишнина от сватбата ни, а него дори не го интересува! Главата ми се издува като балон и усещам как сълзите напират от очите ми. Цялата седмица беше истински кошмар, а той дори отказва да ми се усмихне за довиждане!

— Не е необходимо да се държиш толкова нелюбезно, Люк — изричам бързо аз. — Много добре знам, че обърках всичко. Но истината е, че не съм го направила нарочно. Мисля, че поне хиляда пъти вече ти се извиних!

— Да, знам — отвръща Люк със същия отегчен тон, който използва с мен вече цяла седмица.

— Какво искаш от мен да направя?

— А ти какво искаш от мен, Беки? — тросва ми се той раздразнено. — Да кажа, че няма значение ли? Да кажа, че нямам нищо против, че точно когато трябва да вложа всичките си сили в работата с „Аркодас Груп“, аз трябва да пътувам за някакъв забравен от бога остров? — Затваря рязко куфара си и допълва: — Искаш от мен да ти кажа, че съм безумно щастлив да свържа името си с някакъв идиотски хотел на разврата?!

— Няма да бъде хотел на разврата! — възкликвам ужасено. — Сигурна съм, повярвай ми! Нейтън Темпъл каза, че това ще бъде хотел от най-висока класа! Трябваше да го видиш в онзи магазин в Милано, Люк! Искаше само най-доброто! Най-добрата кожа… най-добрия кашмир…

— Убеден съм, че ще снабди стаите си и с най-добрите водни легла — изсмива се саркастично Люк. — Беки, ти май не разбираш нищо! Аз съм човек с твърдо установени принципи!

— Аз също! — изкрещявам. — И за си имам принципи! Но това в никакъв случай не ме превръща в сноб !

— Аз не съм сноб! — срязва ме грубо Люк. — Просто имам високи стандарти!

— Напротив, точно такъв си — сноб! — Думите се заизливат от устата ми, преди да успея да ги спра. — Разсъждаваш така, само защото някога човекът е имал съмнителни мотели! Знаеш ли, че направих проучване за Нейтън Темпъл по интернет? Оказва се, че той върши широка благотворителна дейност, помага на хората…

— И освен това е счупил челюстта на един човек — прекъсва ме Люк. — Чете ли за това?

В продължение на няколко секунди не знам какво да кажа.

— Но това е било… преди много години — изричам накрая. — Той се е поправил… взел си е бележка…

— Няма значение, Беки — въздъхва Люк и взема куфарчето си. — Защо не сложим точка на този разговор?

Насочва се към вратата на стаята и след миг аз тръгвам след него.

— Не, не можем да сложим точка на този разговор! Трябва да поговорим! Люк, та ти почти не си ме поглеждал цяла седмица!

— Бях много зает. — Бръква в куфарчето си, изважда оттам блистер с ибупрофен и пъхва с уста две таблетки.

— Не е вярно — прехапвам уста аз. — Ти просто ме наказваш!

— Да не би да ме обвиняваш ? — изрича саркастично съпругът ми и прокарва пръсти през косата си. — Седмицата ми наистина беше ад!

— Тогава ми позволи да ти помогна! — възкликвам възторжено. Тръгвам след него към кухнята, където той си налива вода от чешмата. — Все трябва да има нещо, което да мога да правя! Бих могла да ти бъда асистент… или да правя някакви проучвания…